Време на презрение
- Автор: Сапковский Анджей
- Серия: Вещерът #4
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: ИнфоДАР
- ISBN: 978-954-761-429-1
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Време на презрение». Краткое содержание книги:
— Сега ние сме ариергард — каза тихо наемницата. — Сега е наш ред.
Вилис пребледня, някой от заслушаните войници дълбоко въздъхна. Райла дръпна поводите, обърна тежко хриптящия, с усилие вдигащ главата си кон.
— Така или иначе няма да успеем да избягаме — изрече тя спокойно. — Конете всеки момент ще изпопадат. Преди да се доберем до прохода, ще ни настигнат и ще ни изколят.
— Да изоставим всичко и да се скрием в гората — предложи Вилис, без да я поглежда. — Поединично, всеки сам. Може да ни се удаде… да оцелеем.
Райла не отговори, а с поглед и с кимане посочи към прохода, към пътя, към последните групи от дългата колона бежанци, точеща се към границата. Вилис разбра. Изруга страшно, скочи от седлото, олюля се, облегна се на меча си.
— Слизайте от конете! — извика той на войниците. — Преградете пътя с каквото можете. Какво ме гледате? Веднъж се умира! Ние сме войска! Ние сме ариергард! Трябва да спрем преследвачите, да ги задържим поне за кратко.
Той млъкна.
— Ако успеем да задържим малко преследвачите, хората ще успеят да преминат в Темерия, от другата страна на планините — довърши Райла, също слизайки от коня. — Там има жени и деца. Какво се блещите? Това ни е работата. За това ни плащат, забравихте ли?
Войниците се спогледаха. За няколко мига Райла си мислеше, че те все пак ще избягат, ще пришпорят мокрите си и измъчени коне в последен устрем, ще се понесат след колоната бежанци, към спасителния проход. Тя грешеше. Слабо ги познаваше.
Войниците преобърнаха една каруца на пътя. Бързо издигнаха ниска и временна барикада. Абсолютно недостатъчна.
Не се наложи да чакат дълго. В дерето влетяха два коня — хриптящи, спъващи се, пръскащи около себе си късове пяна. Само на единия кон имаше ездач.
— Блайс!
— Пригответе се… — Наемникът се плъзна от седлото в ръцете на войниците. — Пригответе се, мамка му… По петите ми са…
Конят захриптя, направи няколко крачки с танцова стъпка, падна назад и тежко рухна настрани, изпъна шия и протяжно зацвили.
— Райла — каза дрезгаво Блайс, извръщайки поглед. — Дайте… Дайте ми нещо. Загубих меча си…
Жената войн, гледайки стигащия до небето дим от пожарите, кимна към една брадва, облегната на обърнатата каруца. Блайс хвана оръжието, олюля се. Левият му крачол беше пропит с кръв.
— Какво се случи с останалите, Блайс?
— Избиха ги — простена наемникът. — Всички. Целия отряд… Райла, това не е Нилфгард… „Катерици“ са… Тези, които ни догониха, са елфи. Scoia’tael вървят първи, преди нилфгардците.
Един от войниците изкрещя сърцераздирателно, друг тежко се отпусна на земята, закривайки лицето си с ръце. Вилис изруга, затягайки ремъците на ризницата си.
— По местата! — извика Райла. — Зад барикадата! Няма да ни хванат живи! Обещавам!
Вилис се изплю, бързо скъса от нараменника си трицветната, черно-червено-жълта нашивка на специалните войски на крал Демавенд и я хвърли в храстите. Райла, която изглаждаше и чистеше от прахта своята нашивка, се усмихна накриво:
— Не знам дали това ще ти помогне, Вилис. Не знам.
— Ти обеща, Райла.
— Обещах. И ще изпълня обещанието си. По местата, момчета! Вдигайте арбалетите и лъковете!
Не чакаха дълго.
След като отблъснаха първата вълна, бяха останали само шестима. Битката беше кратка, но яростна. Мобилизираните от Венгерберг войници се биха като дяволи, по ожесточението си не отстъпваха на наемниците. Нито един не искаше да попадне жив в ръцете на Scoia’tael. Предпочитаха да умрат в боя. И умираха, пронизани от стрели, умираха от удари на копия и мечове. Блайс умря легнал, заклан от камите на двама елфи, които се стовариха върху него, скачайки от барикадата. Нито един от тях не стана. Блайс също имаше кама.
Scoia’tael не им дадоха да си отдъхнат. Върху тях се нахвърли друг ударен отряд. Вилис, получил трети удар с копие, падна.
— Райла! — успя да извика той. — Ти обеща!
Поваляйки поредния елф, наемницата бързо се обърна.
— Сбогом, Вилис! — Тя опря острието на меча малко над гръдната кост на поваления си другар и натисна рязко. — Ще се видим в пъкъла!
След малко остана сама. Scoia’tael я обкръжиха от всички посоки. Жената войн, омазана с кръв от главата до петите, вдигна меча си и го размаха, тръсвайки черната си коса. Стоеше сред труповете, страховита, с демонично изражение на лицето си. Елфите отстъпиха назад.
— Елате! — извика тя диво. — Какво чакате? Няма да ме хванете жива! Аз съм Черната Райла!
— Glaeddyv vort, baenna — спокойно каза светлокос красив елф с лице на херувим и с огромните лазурни очи на дете. Той се появи зад обкръжилите я, но все още колебаещи се Scoia’tael. Снежнобелият му кон хриптеше, клатеше глава нагоре-надолу, енергично риейки с копита напоената с кръв пясъчна настилка на пътя.