Време на презрение

В мрака изведнъж светна зелено пламъче. Отначало слабо и неясно, то бързо стана по-ярко. После се разгоряха нови, едновременно на много места; те се движеха и танцуваха като светулки или блуждаещи огньове. Гората изведнъж оживя, изпълнена с мъждиви сенки. Лютичето започна да разпознава силуетите на обкръжаващите ги дриади. Едната се приближи и остави до тях нещо като нажежени кълбовидни растения. Поетът предпазливо протегна ръка, докосна нещото с длан. Зеленото кълбо беше абсолютно студено.

— Какво е това, Гералт?

— Изгнила разновидност на един мъх, който расте само тук, в Брокилон. Само те знаят как да го слепят така, че да свети. Благодаря, Фауве.

Дриадата не отговори, но не си и тръгна. Седна до тях. На главата й бе положен венец, дългите й коси падаха върху раменете. На слабата светлина косите й изглеждаха зелени, а може и наистина да бяха такива. Лютичето знаеше, че косите на дриадите понякога имат изумителни цветове.

— Taedh — изрече тя мелодично, вдигайки към трубадура очите си, искрящи върху дребното й личице, пресечено от две успоредни ивици тъмна маскировъчна боя. — Ess’ve vort sh’aente aen Ettariel? Sh’aente a’vean vort?

— Не… Може по-късно — отвърна меко бардът, старателно подбирайки думите От Старата реч. Дриадата въздъхна, наведе се, погали нежно грифа на лежащата до него лютня, изправи се рязко като пружина. Лютичето гледаше как тя отива в гората, при другите, чиито сенки тихо се поклащаха под слабия блясък на зелените светлинки.

— Нали не я обидих? — попита той тихо. — Те разговарят на своя диалект, а аз не знам учтивите форми…

— Провери дали от корема ти не стърчи нож. — В гласа на вещера нямаше нито подигравка, нито усмивка. — Дриадите отговарят на обидите, като забиват нож в корема. Не се бой, Лютиче. Изглежда, те са готови да ти простят много повече, отколкото езиковите грешки. Концертът, който ти изнесе край гората, явно им се хареса. Сега за тях ти си ard taedh, велик бард. Те очакват продължението на „Цветето на Етариел“. Знаеш ли продължението? Все пак баладата не е твоя.

— Преводът е мой. Малко обогатих елфическата музика, не забеляза ли?

— Не.

— Така и предполагах. За щастие дриадите повече разбират от изкуство. Някъде четох, че са невероятно музикални. Така че разработих хитрия си план, за който ти, между другото, още не си ме похвалил.

— Похвалвам те — каза вещерът след кратко мълчание. — Наистина хитро измислено. А и късметът беше на твоя страна, както обикновено. Лъковете им уцелват мишената на двеста крачки. Обикновено дриадите не чакат някой да дойде на техния бряг и да започне да пее. Те са доста чувствителни към неприятни миризми. А след като течението на Лента отнесе трупа, в гората им не вони.

— Така ли било… — изкашля се поетът и пак преглътна. — Е, важното е, че успях и те намерих. Гералт, как си тук?

— Имаш ли бръснач?

— Бръснач? Разбира се.

— Ще ми го заемеш утре, нали? Тази брада ме вбесява.