Време на презрение
- Автор: Сапковский Анджей
- Серия: Вещерът #4
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: ИнфоДАР
- ISBN: 978-954-761-429-1
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Време на презрение». Краткое содержание книги:
Петер Евертсен гледаше и броеше. Пресмяташе. Петер Евертсен беше Върховен пазител на хазната на Империята, а по време на войната — главен съдебен пристав на армията. Изпълняваше задълженията си от двайсет и пет години. Броенето и изчисленията бяха неговият живот.
Стенобойната машина струва петстотин флорена, обсадната кула — двеста, катапултът — минимум сто и петдесет, най-простата балиста — осемдесет. Обучената прислуга получава десет и половина флорена месечна заплата. Колоната, пътуваща за Венгерберг, като се смятат конете, воловете и дребното оборудване, струва минимум триста гривена. От един гривен, иначе казано — половин фунт чисто злато — се изсичат шейсет флорена. Годишният добив на големите мини е пет-шест хиляди гривена…
Обсадната колона беше изпреварена от лека кавалерия. По знаците на знамената Евертсен разпозна тактическата рота на княз Винебург, една от ротите, прехвърлени тук от Цинтра. „Да — помисли си Евертсен, — тези ще си живеят живота. Битката е спечелена, аедирнската армия е разпръсната. Резервните отряди няма да бъдат хвърляни в тежки битки с редовната армия. Ще преследват отстъпващите, ще унищожават разпръсналите се, загубили командирите си групи, ще убиват, ще грабят и ще палят. Ще се веселят, защото се очертава приятна, весела войничка. Войничка, която няма да ги изтормози. И по време на която няма да ги убият.“
Евертсен изчисляваше.
Тактическата рота се състои от девет обикновени роти и наброява две хиляди конници. Макар че войниците на Винебург най-вероятно вече няма да участват в големи боеве, все пак в сблъсъците ще загине поне една шеста от личния състав. После ще има лагери и биваци, отровена храна, мръсотия, въшки, комари, заразена вода. Неизбежно ще започнат тиф, дизентерия, малария, от които ще си отиде още поне една четвърт. При това трябва да се прибави общият брой на непредвидените нещастни случаи, отнемащи обикновено около една пета от състава. Вкъщи ще се върнат осемстотин. Не повече. А най-вероятно — и толкова няма да успеят да се приберат.
Весела войничка.
По пътя преминаваха поредните роти, след кавалерията се появиха пехотните корпуси. Маршируваха стрелци с лъкове, носещи жълти салтамарки и кръгли шлемове; стрелци с арбалети, носещи плоски каски; щитоносци и копиеносци. Зад тях тежко пристъпваха оковани в броня като раци ветерани от Виковаро и Етолия, а по-нататък — разнообразна сбирщина: наемници от Метана, Турн, Маехт, Гесо и Ебинг…
Въпреки жегите, отрядите маршируваха бодро, а вдиганата от войнишките ботуши прах се кълбеше над пътя. Тупаха барабани, развяваха се знамена, поклащаха се и блестяха накрайници на пики, копия, алебарди и гизарми. Войниците маршируваха бодро и весело. Преминаваше армията на победителите. Непобедимата армия. Хайде, момчета, напред, към битката! Към Венгерберг! Избийте врага, отмъстете за Соден! Насладете се на веселата война, натъпкайте си кесиите с трофеи — и вкъщи, вкъщи!
Евертсен гледаше. И броеше.
— Венгерберг падна след седмица — довърши Лютичето. — Ще се учудиш, но тамошните гилдии доблестно и докрай защитаваха кулите и отредените им участъци от крепостната стена. Така че нилфгардците изклаха всички гарнизони и всички жители на града, около шест хиляди души. Когато това се разчу, започна тотално бягство. Разгромените полкове и цивилното население масово поеха към Темерия и Редания. Тълпите бежанци плъзнаха по долината на Понтар и проходите на Махакам. Но не всички успяха да се измъкнат. Конните отряди на нилфгардците ги преследваха, отрязваха пътя им за бягство… Знаеш ли какво целяха?
— Не знам. Не разбирам от тези неща… Не съм познавач на войните, Лютиче.
— Трябваха им пленници. Роби. Искаха да пленят колкото се може повече хора. За Нилфгард това е най-евтината работна сила. Затова преследваха толкова енергично бегълците. Това беше един огромен лов на хора. Нали армията бягаше и никой не защитаваше хората, които се опитваха да се измъкнат.
— Никой ли?
— Почти никой.
— Няма да успеем… — закашля се Вилис, оглеждайки се. — Няма да успеем да се измъкнем… По дяволите, границата е толкова близо… Толкова близо…
Райла се изправи върху стремената, погледна пътя, виещ се между гористите хълмове. Докъдето й стигаше погледът, пътят беше осеян с изоставен багаж, трупове на коне, преобърнати каруци и каляски. Отзад, иззад горите, към небето се издигаха черни стълбове дим. Чуваше се грохот — отглас от битката, който ставаше все по-силен.
— Довършват ариергарда… — Вилис избърса потта и саждите от лицето си. — Чуваш ли, Райла? Догонили са ариергарда и избиват всички до един. Няма да успеем!