Хроника на птицата с пружина
- Автор: Мураками Харуки
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Культурология
Электронная книга - «Хроника на птицата с пружина». Краткое содержание книги:
— Нещата все още не са ми съвсем ясни — рекох аз. — Не знам нищо със сигурност. Опитвам се да стигна сам до някакъв извод. Но ми се струва, че жена ми ме е напуснала.
Обясних й, че предната вечер Кумико не се е прибрала, а днес не е отишла на работа. Малта Кано очевидно се замисли.
— Сигурно се притеснявате много — рече тя. — Сега не мога да ви кажа нищо, но в скоро време нещата би трябвало да се изяснят. Сега няма какво да направите, освен да чакате. Вероятно ви е тежко, но за всяко нещо си има време. Както при приливите и отливите. Никой не може да направи нищо, за да ги промени. Когато е време да чакате, трябва да чакате.
— Вижте какво, госпожице Кано, признателен съм ви, че сте си направили труда да се обадите и така нататък, обаче в момента не съм в настроение да слушам успокоителни общи приказки. Объркан съм. Наистина. Ще се случи нещо ужасно, усещам го. Но не знам какво да направя. Нямам никаква представа. Ясно ли е? Не знам какво да правя дори след разговора с вас. В момента имам нужда от факти. От конкретни факти. Не ме интересува колко глупави и елементарни са те, но ще изслушам всички факти — ясен ли бях? Имам нужда от нещо, което мога да видя и да докосна.
Чух по телефона как нещо пада: не беше тежко, вероятно една-единствена перла, която се е търкулнала на дъсчения под. Последва шум като от търкане, сякаш някой мачка и разкъсва индиго. Тези движения като че ли ставаха не много близо, но не и далеч от телефона, те обаче, изглежда, не вълнуваха Малта Кано.
— Разбрах — отвърна тя глухо и безизразно. — Нещо конкретно.
— Точно така. Възможно най-конкретното.
— Чакайте телефонно обаждане.
— Точно това и правя — чакам телефонно обаждане.
— След някое време ще ви се обади човек, чието име започва с „О“.
— Този човек знае ли нещо за Кумико?
— Не мога да кажа. Съобщавам ви го, защото пожелахте да чуете някакви конкретни факти. Ето още един: скоро в продължение на няколко дни ще има непълна луна.
— Непълна луна ли? — повторих аз. — За какво говорите, за луната на небето ли?
— Да, господин Окада, за луната на небето. При всички положения онова, което трябва да направите, е да чакате. Чакането е единственото. Дочуване. Скоро ще ви се обадя отново.
Тя затвори.
Донесох от писалището тефтерчето с телефоните и го отворих на О. Имаше точно четири имена, написани с четливия ситен почерк на Кумико. Първото беше на баща ми — Тадао Окада. Следваха Онода, стар мой приятел от колежа, зъболекар на име Оцука и „Омура“, както се казваше магазинът за алкохолни напитки в квартала.
Можех да отпиша магазина. Беше на десет минути път от нас и нямахме някакви особени връзки с него, ако не се броят редките случаи, когато поръчвахме да ни донесат каса бира. Зъболекарят също можеше да бъде задраскан. Преди две години бях ходил при него заради един кътник, но Кумико не беше стъпвала в кабинета. Всъщност, откакто се бяхме оженили, не беше ходила на зъболекар. Не бях виждал от години приятеля си Онода. След като се дипломирахме, той беше започнал работа в една банка и една година по-късно го прехвърлиха в клона в Сапоро, оттогава той живееше в Хокайдо. Сега беше сред хората, с които просто си разменяхме новогодишни картички. Не помнех дори дали се е срещал с Кумико.
Така остана само баща ми, но бе немислимо жена ми да има някакви отношения с него. След смъртта на майка ми той се беше оженил повторно и оттогава не го бях виждал, нито му бях писал, дори не бях разговарял по телефона с него. Кумико изобщо не го беше виждала.
Докато разлиствах бележника с телефоните, си помислих колко откъснато живеем двамата с Кумико. Ако не броим няколкото служебни приятелства с колеги, през шестте години, откакто бяхме женени, не поддържахме връзка почти с никого.
Реших и днес да си направя за обяд спагети. Не че бях гладен. Но не можех цяла вечност просто да седя на канапето и да чакам телефонът да звънне. Имах нужда да движа тялото си, да върша нещо. Напълних тенджерата с вода, пуснах газта и докато водата кипнеше, се заех да правя соса, слушайки една радиостанция на къси вълни. По нея звучеше соната за цигулка на Бах без съпровод. Самото изпълнение беше отлично, но в него имаше нещо дразнещо. Не зная защо — дали заради цигуларя, или заради сегашното ми душевно състояние, но изключих музиката и продължих да готвя в тишина. Загрях зехтина, сложих в тигана чесън, добавих и ситно нарязан кромид лук. Когато те се позапържиха, изсипах доматите, които бях накълцал и изцедил. Беше ми приятно да режа продуктите и да ги запържвам. Даваше ми усещането, че се справям добре. Звуците и миризмите ми харесваха.