Хроника на птицата с пружина
- Автор: Мураками Харуки
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Культурология
Электронная книга - «Хроника на птицата с пружина». Краткое содержание книги:
Щом водата завря, хвърлих щипка сол и пуснах вътре спагетите. Нагласих часовника на печката на десет минути и измих съдовете в мивката. Но дори когато готовите спагети бяха в чинията пред мен, нямах никакъв апетит. Едвам изядох половината, другото хвърлих. Останалия сос прибрах в съд с капак в хладилника. Е, още в началото не ми се ядеше.
Спомних си, че преди много време бях чел за някакъв, който, докато чака нещо да се случи, постоянно яде. След като мислих дълго и усърдно, реших, че е от „Сбогом на оръжията“ на Хемингуей. Героят (бях му забравил името) успява да избяга с лодка от Италия в Швейцария и докато чака в малко градче жена му да роди, непрекъснато отскача в кафенето отсреща да хапне или да пийне нещо. Не помнех почти нищо от сюжета. Онова, което се бе врязало в съзнанието ми, беше именно тази част в края, където героят се тъпче постоянно, докато чака в чуждата държава жена му да роди. Явно помнех тази част от книгата, защото действителността в нея беше някак много истинска. Струваше ми се много по-истинско заради притесненията си литературният герой да има такъв ненаситен апетит, отколкото нежелание да се храни.
За разлика от героя в „Сбогом на оръжията“ обаче аз не изпитвах никакъв глад, докато гледах в тихата къща стрелките на часовника и чаках да се случи нещо. По едно време ми хрумна, че нямам такъв апетит вероятно защото вътрешно ми липсва подобна литературна правдоподобност. Изпитах чувството, че съм станал персонаж в зле написан роман и че някой ме обвинява, задето съм напълно откъснат от действителността. И може би си беше вярно.
Точно преди два следобед телефонът най-после иззвъня.
— Домът на Окада ли е? — попита непознат мъжки глас.
Беше младежки, гърлен и мек.
— Да — отвърнах донякъде напрегнато.
— Улица втора, номер двайсет и шест.
— Да.
— Обаждам ви се от магазина за спиртни напитки „Омура“. Благодаря ви, че сте наш постоянен клиент. Тъкмо се канех да мина да ми платите и реших да се обадя, за да проверя дали ви е удобно.
— Да ви платя ли?
— Да, господине. Поръчали сте две каси бира и една каса сок.
— А, да. Още известно време ще си бъда у дома — отговорих и приключих разговора.
След като затворих, се запитах дали разговорът може да има нещо общо с Кумико. Погледнато от всички възможни ъгли, това си бе кратко делово обаждане от магазин за спиртни напитки, откъдето щяха да минат да си приберат парите. Бях поръчал бира и сок, те ги бяха донесли, точно така беше. След половин час момчето дойде на вратата и аз му платих две каси бира и една каса сок.
Дружелюбно настроеният младеж се усмихна, докато попълваше разписката.
— Между другото, господин Окада, чухте ли за злополуката при метростанцията днес сутринта? Някъде към девет и половина.
— Злополука ли? — попитах стъписан. — Каква злополука?
— Едно момиченце е било блъснато от камион — обясни младежът. — Доколкото разбрах, е пострадало лошо. Отидох малко след като се е случило. Ужасно е да видиш такова нещо рано сутрин. Малките деца ме плашат до смърт, не ги виждаш в огледалото за обратно виждане. Нали знаете химическото чистене при метрото? Станало е точно отпред. Хората си оставят там колелата, от камиона са нападали кашони, не се вижда нищо.
След като младежът си тръгна, усетих, че не мога да остана у нас и минута повече. Изведнъж домът ни ми се стори горещ и задушен, тъмен и задръстен с покъщнина. Обух се и изчезнах веднага. Дори не заключих. Оставих прозорците отворени и тръгнах с лимонов бонбон в уста из квартала. Докато превъртах в съзнанието си думите на младия продавач от магазина за алкохолни напитки, се сетих, че съм оставил дрехи в химическото чистене при метрото. Блузата и полата на Кумико. Бележката беше вкъщи, но ако просто отидех и ги поисках, човекът сигурно щеше да ми ги даде.
Кварталът ми изглеждаше някак различен. Минувачите, които срещах на улицата, имаха нереален, дори изкуствен вид. Докато вървях, се заглеждах във всяко лице и се питах що за хора са. Какви къщи обитават? Какви семейства имат? Как живеят? Дали изневеряват на половинките си? Дали са щастливи? Дали знаят колко неестествени изглеждат?
Пред химическото чистене още личаха следи от злополуката — линиите, начертани от полицаите с тебешир по земята; няколко души, излезли да пазаруват, обсъждаха с угрижен вид лица случилото се. Отвътре ателието за химическо чистене си изглеждаше същото. От същия черен касетофон все така се носеше музика, някъде в дъното бучеше старовремски климатик и от ютията към тавана се вдигаше пара. Парчето се казваше „Отливът“. Робърт Максуел, арфа. Помислих си колко хубаво ще бъде, ако мога да отида на океана. Представих си миризмата на плажа и звука на вълните, които се разбиват о брега. Чайки. Леденостудени кутийки бира.