Неочаквано възмездие
- Автор: Джордж Элизабет
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пенка Стефанова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Неочаквано възмездие». Краткое содержание книги:
Когато свърши, от парка долетя вик. Някой тичаше към къщата, накуцвайки — мъж, който от време на време притискаше с ръка едната страна на корема си, а с другата размахваше шапка. И през цялото време не преставаше да крещи.
— Джаспър, милейди — рече градинарят, като дойде при тях с чувала за боклук, който се влачеше след него.
— Какво иска? — Когато мъжът наближи къщичката на портиера, лейди Ашъртън повиши глас: — Престани да крещиш така, Джаспър! Ще изплашиш всички ни до смърт.
Джаспър стигна до нея, като хъхреше и се задъхваше. Като че ли му бе трудно да събере достатъчно въздух, за да произнесе и едно членоразделно изречение.
— Там е! — успя най-сетне да каже. — В заливчето!
Лейди Ашъртън погледна Сейнт Джеймс. И на двамата им мина през ума една и съща мисъл. Лейди Ашъртън отстъпи, сякаш за да се отдалечи от информацията, която не можеше да понесе.
— Кой? — попита Сейнт Джеймс. — Джаспър, кой е в заливчето?
Джаспър се преви одве и се закашля.
— В заливчето!
— За бога…
Джаспър се изправи, огледа се и посочи с изкривения си от артрита пръст към вратата, където стоеше Сидни, очевидно излязла да види какво става.
— Нейният човек! — рече задъхано той. — Лежи мъртъв долу в заливчето!
Петнадесета глава
Когато Сейнт Джеймс най-сетне настигна сестра си, тя вече бе стигнала до заливчето, и то доста преди всички останали. Някъде в отчаяния си бяг през парка и горичката беше паднала и кръвта се стичаше по едната ръка и единия й крак. От върха на скалата я видя как се хвърля към трупа на Брук и го сграбчва, сякаш е това можеше да му вдъхне живот. Говореше нечленоразделно — несвързани думи, а не изречения — и се притискаше до него. Главата на Брук висеше под невероятен ъгъл и свидетелстваше за начина, по който беше умрял.
Сидни го постави на земята. Отвори устата му и направи ненужен опит за изкуствено дишане. Дори от върха на скалата Сейнт Джеймс чуваше кратките й неистови викове, след като не получи никаква реакция от това. Започна да го удря по гърдите. Разкъса му ризата. Хвърли се върху него и го притисна, сякаш за да го възбуди, както бе правила преди смъртта му. Това бе безсмислена, гротескна имитация на прелъстяване. Докато гледаше, Сейнт Джеймс почувства как изстива. Изрече името й, след това я извика, но без полза.
Накрая тя вдигна поглед към скалата и го видя. Протегна към него едната си ръка, сякаш в молба, и най-сетне заплака. Това бе ужасен вой, отчасти отчаяние, отчасти мъка; плач, чийто източник бе също толкова първичен, колкото и вечен. Тя покри лицето на Брук с целувки, след това сведе глава и я облегна на гърдите му. И плачеше — от мъка, от гняв, от ярост. Сграбчи трупа за раменете, повдигна го и започна да крещи името му. В отговор безжизнената глава заподскача в зловещ танц на счупения врат.
Сейнт Джеймс стоеше неподвижен и си налагаше да не отклонява поглед от сестра си, за да стане свидетел на най-страшната част от мъката й. Приемаше това като справедливо наказание за греха, че притежава тяло, толкова недъгаво, че не му позволяваше да й се притече на помощ. Слушаше силния вой на Сидни, неспособен да се помръдне, и ругаеше вътрешно с нарастваща ярост, която бързо се превръщаше в паника. Почувства докосване по ръката и се обърна със злост. Лейди Ашъртън стоеше до него, а зад нея бяха градинарят и още половин дузина души от къщата.
— Махнете я от него. — Едва изрече думите, но те накараха другите да се размърдат.
Лейди Ашъртън го погледна разтревожено за последен път и се заспуска бързо по скалата. Другите я последваха с одеяла, импровизирана носилка, термос и навито въже. Въпреки че слизаха бързо, на Сейнт Джеймс му се струваше, че се движат бавно — като в пантомима.
Трима от тях стигнаха едновременно до Сидни. Лейди Ашъртън я издърпа от трупа, който тя продължаваше да разтърсва диво и безплодно. Докато Сидни се мъчеше, пищейки, да се върне при него, лейди Ашъртън извика през рамо нещо, което Сейнт Джеймс не успя да разбере. В отговор един от мъжете й подаде отворен флакон. Тя притегли Сидни към себе си, дръпна я за косата и пъхна флакона под носа й. Главата на момичето се отметна назад и то покри уста с длан. След това заговори на пресекулки на лейди Ашъртън, която посочи нагоре към скалата.
Сидни започна да се изкачва. Градинарят й помогна. Последваха ги другите от къщата. Всички видяха, че тя нито се спъна, нито падна. Не след дълго Сейнт Джеймс я притегли яростно в прегръдките си. Притисна я до себе си, опря буза в темето й и потисна реакциите, които обещаваха да го надвият, ако им отпуснеше юздите. Когато първоначалният й плач постихна, той я поведе към къщата, като я прегръщаше с две ръце, сякаш се страхуваше, че ако я пусне, ще я остави на истерията и тя отново ще се втурне към трупа на любимия си.