Десетата зала
- Автор: Купер Гленн
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Десетата зала». Краткое содержание книги:
Една „случайна“ смърт следва друга…
Някой е готов на всичко, за да запази загадката на Десетата зала!
Зад стар библиотечен шкаф в манастира Руак в провинциална Франция е открит средновековен ръкопис. Силно пострадал, той е изпратен в Париж за реставрация и специалистът по история на литературата Юг Пино започва да разчита зашеметяващия текст от 14 век. Ръкописът разказва невероятната история за изрисувана пещера и за скритите в нея тайни. Приложена е и примитивна карта, показваща местоположението на пещерата недалеч от манастира. Заинтригуван, Юг се обръща за помощ към археолога Люк Симар и двамата тръгват да търсят мястото.
Когато откриват огромната мрежа праисторически зали дълбоко в скалите, те осъзнават, че са се натъкнали на нещо изключително. А в самото дъно на лабиринта се намира най-изумителната зала точно както е описана от средновековния монах. Двамата организират експедиция с екип специалисти. Но когато започват да разбулват древните тайни на пещерата, Симар и Пино се озовават в центъра на опасна игра. Една „случайна“ смърт следва друга. И сякаш някой е готов на всичко, за да запази загадката на Десетата зала.
— Негов зет съм.
— Разбирам. Направи ми впечатление френският ви акцент. Не можем да даваме сведения на всекиго.
— Разбира се. Сестра му се омъжи за французин. Случва се и в най-добрите семейства.
Шегата не я накара да се засмее.
— Би трябвало да съм ви срещала в понеделник вечерта, когато го приеха.
— Не. Видях го само в травматологията.
— Просто един френски господин дойде да го види вечерта, това е.
— Не съм бил аз. Има и други французи. Е, мога ли да говоря с него?
— Съпругата ви не поддържа ли връзка с него?
— Не. Тя е в Азия. Помоли ме да се обадя.
— Е, много съжалявам да ви съобщя, но доктор Прентис почина през нощта във вторник.
Умът му така и не възприе напълно останалите й думи. Предполагаема белодробна емболия. Случвало се при обездвижени пациенти с травми в краката. Останала с впечатление, че бил приятен човек.
Успя да попита сестрата дали е виждала американка на име Сара Мелъри в отделението. Не, не си спомняла никаква американка.
Затвори и отново опита всички телефони на Сара, набираше номерата по памет, толкова често й беше звънял. Паниката го стегна за гърлото.
Прентис.
Поредната смърт.
Поредната нямаща нищо общо с останалите инциденти смърт?
Кой е онзи „французин“?
Къде е Сара, по дяволите?
От сутринта не беше проверявал електронната си поща. Може пък да имаше съобщение от нея с някакво прозаично обяснение. Имала нужда да се усамоти. Отишла да види семейството си в Америка. Нещо такова.
Пощата му беше пълна с нови съобщения, но нито едно не беше от Сара или от приятелката й от Осълстън Стрийт. Тогава забеляза имейл от шефа й Майкъл Мофит, директор на Археологическия институт. Отвори го развълнувано.
Мофит беше получил съобщението на Люк. Нямал представа къде е Сара, но изпитал безкрайно облекчение, когато не открил името й в списъка на жертвите от Руак, публикуван в пресата. Бил загрижен не по-малко от Люк и щял да направи нужните допитвания до колегите от института.
С други думи, нищо.
Люк прегледа останалите писма. Имаше едно от Марго. С тема СНИМКИТЕ НА ЮГ Нямаше сили да го отвори.
Или което и да било друго. Тъкмо когато се канеше да излезе от системата, един от имейлите привлече неудържимо вниманието му. МАЛКО ДОБРИ НОВИНИ ЗА РАЗСЕЙВАНЕ НА МРАЧНОТО НАСТРОЕНИЕ. От Карин Велцер.
Съобщението беше за малката човешка кост, която бяха открили в Залата на растенията. Фаланга от пръста на дете. Бяха я изпратили на палеонтолог в Улм, неин колега. Тя се извиняваше, че изобщо пише, когато загубата за оцелелите членове на екипа е все още така болезнена, но не можеше да премълчи новината, макар да признаваше, че била предупредена от Марк Абенхайм да контактува по работа единствено с него. Професор Шнайдер завършил изследването си и резултатът се оказал крайно неочакван. Бил сигурен — абсолютно, стопроцентово сигурен, че детето не е кроманьонско.
А неандерталско.
Останалата част от имейла беше от Шнайдер и съдържаше детайлно изброяване на разликите в морфологията на фалангите на Homo neanderthalensis и Homo sapiens. Всички отметки за тяхната кост бяха в колоната със заглавие neanderthalensis.
Неандерталец?
За момент Люк отново се озова в света, който обичаше — палеолита. Пещерата беше ориняшка. Кроманьонска. Изображенията бяха дело на Homo sapiens. Какво правеха останките на неандерталско дете в десетата зала?
Двата вида несъмнено са съществували успоредно в горите и саваните на късния палеолит в Перигор, но нямаше нито един археологически регистриран пример на смесване на артефакти или човешки останки. Възможно ли е костта да е попаднала от другаде, да е била отнесена в пещерата от някой хищник, мечка например? Чак до последната камера? Може би, но малко вероятно.
Руак беше уникална в много отношения. И това бе поредният пример за това.
Телефонът прекъсна мислите му.
Беше полковник Тука с неговия гладък, културен глас.
— В Бордо ли сте? — попита той и като че ли се разочарова, когато не получи утвърдителен отговор. — В Бордо съм по работа и се надявах да се видим, за да обсъдим нещо.
— Ще се върна утре по обяд — каза Люк. — Имам уговорена вечеря в Париж. Можете ли да ми кажете за какво става дума?
— Ами, да, разбира се, но имайте предвид, че е поверително. Не е за чужди уши и определено не е за журналистите.