Десетата зала
- Автор: Купер Гленн
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Десетата зала». Краткое содержание книги:
Една „случайна“ смърт следва друга…
Някой е готов на всичко, за да запази загадката на Десетата зала!
Зад стар библиотечен шкаф в манастира Руак в провинциална Франция е открит средновековен ръкопис. Силно пострадал, той е изпратен в Париж за реставрация и специалистът по история на литературата Юг Пино започва да разчита зашеметяващия текст от 14 век. Ръкописът разказва невероятната история за изрисувана пещера и за скритите в нея тайни. Приложена е и примитивна карта, показваща местоположението на пещерата недалеч от манастира. Заинтригуван, Юг се обръща за помощ към археолога Люк Симар и двамата тръгват да търсят мястото.
Когато откриват огромната мрежа праисторически зали дълбоко в скалите, те осъзнават, че са се натъкнали на нещо изключително. А в самото дъно на лабиринта се намира най-изумителната зала точно както е описана от средновековния монах. Двамата организират експедиция с екип специалисти. Но когато започват да разбулват древните тайни на пещерата, Симар и Пино се озовават в центъра на опасна игра. Една „случайна“ смърт следва друга. И сякаш някой е готов на всичко, за да запази загадката на Десетата зала.
Морис Барбие се беше съгласил веднага да се срещне с него. Този човек се беше сраснал с преструвките си. Докато Айнщайновата коса и вратовръзка го бяха карали да изглежда донякъде като денди на средна възраст, на стари години започнаха да му отиват. Кабинетът му в министерството също беше израз на несъзнателната му показност — претъпкан с най-различни архаични артефакти и предкласически произведения на изкуството, заети от хранилищата на Лувъра, екстравагантен спектакъл, който с напредването на възрастта започваше да изглежда все по-малко нелеп.
Барбие беше спокоен и сериозен. Сложи ръка на рамото на Люк и го поведе към позлатения шкаф с питиетата.
Люк се отпусна, когато видя, че ще бъдат сами.
— Мислеше си, че ще поканя и Марк Абенхайм ли? — попита с лукава усмивка Барбие.
— Честно казано, да.
— Твърде много те уважавам, за да ти играя политически номера. Той дори не знае, че си тук.
— Имам нужда от помощта ти — каза Люк.
— Стига да мога, ще направя каквото и да било.
— Върни ми пещерата.
Барбие отпи деликатно от шерито си и погледна към масивната етруска урна в ъгъла, сякаш търсеше сила от изобразените върху нея копиеносци.
— За съжаление, това не мога да направя.
И тогава Люк разбра, че е изгубил. Макар и натъжен, Барбие изглеждаше непреклонен. Но Люк не можеше просто да се предаде, да си допие питието и да си тръгне. Трябваше да се бори.
— Морис, не вярвам да си приел на сериозно глупостите, че нещастията по време на разкопките са резултат на неизпълнени задължения или некадърно ръководство!
— Държа да знаеш, че не вярвам в това.
— Тогава защо?
— Защото в случая се сблъскваме с проблема за възприятието срещу реалността. Имиджът на Руак беше опетнен преди още да успеем да го изградим. Нито една статия в списанията и вестниците няма да пропусне да спомене смъртните случаи. Ще се появят идиотски писания в интернет за проклятието на Руак. Нещастията засенчват важността на археологическите данни и ми е трудно да се справя с това. Самата госпожа министър нареди оценяване на условията за безопасност на обекта и, между другото, ще бъдеш разпитван от повече юристи и чиновници, отколкото можеш да си представиш. С това искам да кажа, че възприятието се е превърнало в реалност. В губеща позиция си.
— Не се и съмнявам, че Абенхайм е оформил тази позиция в министерството — с отвращение отбеляза Люк.
— Разбира се, че той. Няма да те лъжа и ти казвам, независимо дали ще ми повярваш или не, че се застъпвах за теб — докато махалото не се люшна твърде далеч. Така че — да, накрая гласувах за отстраняването ти. Безпокоя се за бъдещото финансиране. Пещерата е по-важна от отделния човек, бил той и нейният откривател.
— Да не смесваме една трагедия с друга. Сърцето ми и без това вече е разбито. Изгубването на Руак направо ще го разкъса.
Още една глътка шери, после чашата бе оставена на масата.
— Съжалявам.
Люк стана и взе куфарчето си.
— Има ли някакъв начин да променя решението ти?
— Би било истинско чудо.
Люк се върна в хотела си. Имаше повече време да убива до вечерята, отколкото му се искаше. Просна се на леглото и извади записките, които си бе водил по време на превода на Исак.
Споменаването на червения чай.
Бодливо грозде, див ечемик и упойваща лоза.
Отново и отново.
Подобно на страдащ от амнезия, който излиза от мъглата на забравата, Люк си спомни за последния разговор в понеделник сутринта, преди животът му напълно да се разпадне. В коридорите на болница „Нъфилд“, до радиологичното отделение. Фред Прентис. Бяха разговаряли за дивия ечемик и някакъв вид гъба. После дойде обаждането на абат Мено. И адът.
Какво друго беше научил Прентис за тези растения?
Номерът на болницата беше отпечатан на изписаните шишенца антибиотици. Набра го и помоли да го свържат със стаята на д-р Прентис. Съдейки по нараняванията му, би трябвало все още да е хоспитализиран.
— Прентис, казвате? — повтори болничният оператор.
— Да, доктор Фред Прентис.
— Мога ли да попитам дали сте роднина?
— Да, зет съм му — излъга той.
След дълго чакане телефонът отново зазвъня. Някаква жена се представи за главна сестра на ортопедията и го попита дали той се интересува за д-р Прентис.
Предпазливият тон на гласа й го разтревожи. Жената отново го попита дали е роднина.