Десетата зала
- Автор: Купер Гленн
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Десетата зала». Краткое содержание книги:
Една „случайна“ смърт следва друга…
Някой е готов на всичко, за да запази загадката на Десетата зала!
Зад стар библиотечен шкаф в манастира Руак в провинциална Франция е открит средновековен ръкопис. Силно пострадал, той е изпратен в Париж за реставрация и специалистът по история на литературата Юг Пино започва да разчита зашеметяващия текст от 14 век. Ръкописът разказва невероятната история за изрисувана пещера и за скритите в нея тайни. Приложена е и примитивна карта, показваща местоположението на пещерата недалеч от манастира. Заинтригуван, Юг се обръща за помощ към археолога Люк Симар и двамата тръгват да търсят мястото.
Когато откриват огромната мрежа праисторически зали дълбоко в скалите, те осъзнават, че са се натъкнали на нещо изключително. А в самото дъно на лабиринта се намира най-изумителната зала точно както е описана от средновековния монах. Двамата организират експедиция с екип специалисти. Но когато започват да разбулват древните тайни на пещерата, Симар и Пино се озовават в центъра на опасна игра. Една „случайна“ смърт следва друга. И сякаш някой е готов на всичко, за да запази загадката на Десетата зала.
Когато идваше време за инициация, момчетата от Клана на бизона продължаваха да се събират в пещерата, да пият от купа извисяваща вода и после, когато можеха да стоят на краката си, Тал ги отвеждаше дълбоко навътре, за да отдадат почит на създанията, заслужаващи тяхното уважение.
Най-вече на бизоните, техните духовни роднини в света на животните, техните братя.
На конете, които никога не можеха да бъдат завладени поради бързината и хитростта им.
На мамута, който караше земята да трепери, който можеше да унищожи всеки враг със замахване на бивните си и не се страхуваше от нищо, дори от човека.
На мечките и лъвовете, властелините на нощта, които по-често убиваха човека, вместо да станат негови жертви.
Тал никога не рисуваше северни елени. Макар да се срещаха в изобилие, те бяха глупави и лесни за убиване. Не заслужаваха уважението му. Те бяха храна. Не отдаваше почит и на нисшите животни — мишката, полевката, прилепа, рибата, бобъра. Те бяха за ядене, не за възхвала.
Тал пиеше редовно от извисяващата вода, по пет или шест пъти на всеки лунен цикъл. Извисяването му даваше мъдрост. Даваше му доволство. Носеше наслада. И след време той стигна до неизбежното заключение. Започна да подозира, че напитката го поддържаше жизнен и млад, докато другите остаряваха. Започна дори да харесва начина, по който се чувстваше по време на гнева. Предполагаше, че предците го чуваха, когато крещеше яростно. Той беше могъщ и от него се бояха.
Нямаше да ограничи тази практика, нито пък да я направи общодостъпна. Той бе над всички останали. Той бе Тал, водачът на Клана на бизона и пазител на свещената пещера. Докато тревите растяха, лозите пълзяха и плодовете зрееха, щеше да прави своята гореща червена вода в купата на майка си. И щеше да лети.
Кланът се установи на нов летен лагер до един остър завой на реката, където рибата бе в изобилие и земята съхнеше бързо след дъжд. На това място скалите се издигаха високо зад тях и защитаваха гърба им от всичко освен от най-пъргавите мечки. Основните източници на тревога се намираха нагоре и надолу по течението и вечер по-младите стояха на стража. За да стигнат добри места за ловуване, трябваше да вървят дълго надолу по течението, където скалите постепенно се снижаваха, но иначе мястото беше добро и не много далеч от пещерата на Тал.
Първият знак за тревога дойде, когато един ястреб престана да лети напред-назад над скалите и се премести над реката, където започна да описва тесни кръгове надолу по течението.
Тал го забеляза. Прикрепваше кремъчно острие към еленов рог, за да си направи нов нож. Остави дългото сухожилие и се загледа в птицата. После някакво ято птици внезапно излетя недалеч от лагера. Тал остави работата си и се изправи.
Откакто беше станал водач, кланът бе увеличил броя си. Сега бяха почти петдесет души. Извика ги да излязат от навесите си и да го изслушат. Може би идваше беда. Мем трябваше да поведе група от най-силните мъже и да разузнае.
Мем почти се изненада, че задачата е възложена на него, а не на Тала, но прие това като знак за благоволение и ентусиазирано грабна копието си. Избра шестима младежи и собствения си син, но Тал се намеси и настоя Тала да остане в лагера. Мем се разгневи. Това беше послание към клана, че той е заменим, но не и безценният Тала. Въпреки това се подчини и пое с воините си.
Тала попита защо не му е позволено да отиде с тях. Тал се извърна и не отговори. Заради видението му, разбира се. Нещо щеше да се случи. Усещаше го. Нямаше намерение да излага на опасност и сина, и внука си. Кланът щеше да има нужда от нов водач, а за Тал това означаваше, че той трябва да бъде от неговото потекло.
Всички зарязаха работата си, за да гледат и да чакат завръщането на групата. Мъжете приготвиха копия и брадви. Жените привикаха децата при себе си. Тал крачеше по отъпканата трева, наблюдаваше ястреба, вслушваше се в крясъка на птицата, душеше вятъра.
След дълго чакане се чу вик. Човешки вик. Не на страх или страдание, а възвестяващ нещо. Мъжете се връщаха. Имаше новини!
Мем се появи пръв, дългите му крака бързо стопяваха разстоянието. Беше задъхан, но държеше копието си ниско, а не готово за мятане.
Извика нещо, което потресе хората, а на Тал му се зави свят.
Кек се е върнал!
Брат му. По-малкият син на Тал. Върнал се е!