Десетата зала
- Автор: Купер Гленн
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Десетата зала». Краткое содержание книги:
Една „случайна“ смърт следва друга…
Някой е готов на всичко, за да запази загадката на Десетата зала!
Зад стар библиотечен шкаф в манастира Руак в провинциална Франция е открит средновековен ръкопис. Силно пострадал, той е изпратен в Париж за реставрация и специалистът по история на литературата Юг Пино започва да разчита зашеметяващия текст от 14 век. Ръкописът разказва невероятната история за изрисувана пещера и за скритите в нея тайни. Приложена е и примитивна карта, показваща местоположението на пещерата недалеч от манастира. Заинтригуван, Юг се обръща за помощ към археолога Люк Симар и двамата тръгват да търсят мястото.
Когато откриват огромната мрежа праисторически зали дълбоко в скалите, те осъзнават, че са се натъкнали на нещо изключително. А в самото дъно на лабиринта се намира най-изумителната зала точно както е описана от средновековния монах. Двамата организират експедиция с екип специалисти. Но когато започват да разбулват древните тайни на пещерата, Симар и Пино се озовават в центъра на опасна игра. Една „случайна“ смърт следва друга. И сякаш някой е готов на всичко, за да запази загадката на Десетата зала.
Скалите приближаваха, а зад тях беше реката.
Не знаеше защо, но вярваше, че ако успее да пресече реката, ще бъде в безопасност. Трябваше да пресече реката.
Човекът лъв го настигаше. Беше отворил паст, готов да сключи челюсти.
Тал беше при скалите.
Ето я и реката, искряща ивица под лъчите на слънцето.
Усети капка гореща слюнка върху глезена си.
И се озова отново в пещерата.
Замисли се за значението на преживяното. Предците го предупреждаваха, нямаше съмнение в това. Трябваше да си отваря очите на четири, но винаги го правеше. Такава бе отговорността на водача на Клана на бизона. Трябваше да защитава хората си. Но кой щеше да защитава него?
Пресегна се да докосне Убоас, но пръстите му достигнаха само до постелката й. Честта за смъртта на този бизон се падна на сина на неговия син Мем. Изключителният млад мъж, който в чест на дядо си носеше името Тала, приличаше много повече на Тал, отколкото Мем щеше да прилича някога.
Тала се интересуваше от растенията и лечителството, беше чудесен майстор на кремъчни оръдия и имаше способността на Тал да улавя силата и великолепието на галопиращ кон в плавните очертания с въглен или графит. Тал винаги беше обичал момчето като свой втори син, защото, за жалост, истинският му втори син Кек един ден беше отишъл на лов сам, както обичаше, за да докаже на баща си за пореден път своята храброст. Кек беше непрекъснато шевен и обезсърчен, избухваше срещу по-големия си брат и дори срещу баща си, липсваше му характер да бъде втори син. Така и не се върна от онзи лов. Търсиха го, но не откриха нищо. И това стана преди много време.
Искаше му се да заспи мъртвешки черен сън без сънища в тишината на пещерата и дълбините на нощта. Чисто бягство в нищото, почивка от страховете и опасенията — това щеше да е истински дар, но Тал не можеше да заспи. Трябваше скоро да се махне, за да спести на Убоас яростта си.
Опита се да мисли за радостни неща, за гордостта от сина си Мем, за любовта към внука си, за увереността, че Кланът на бизона ще бъде в добри ръце благодарение на излязлото от слабините му. Но после го налегнаха старите мисли — черни мисли, които започваха да помрачават ума му. Те бяха предвестникът на гнева на Тал.
Беше се промъкнал в него по начина, по който човек се промъква към северен елен, докато пие вода от някое езерце.
Един ден преди години осъзна, че Убоас старее, а той — не. Отначало му беше лесно да пропъди тази мисъл, но с течение на времето в косата й се появиха бели кичури, а гладката й като птиче яйце кожа да се набръчка. Някога стегнатите й гърди се отпуснаха. Започна да ходи с накуцване и често пазеше коленете си и ги натриваше с лапа, която й приготвяше Тала.
Синът му Мем също старееше. Със смяната на сезоните и годините Мем започна да прилича повече на негов брат, отколкото на син, а сега изглеждаше още по-възрастен. Тал предполагаше, че след време ще изглежда на една и съща възраст с внука си.
Всъщност, всичките му хора старееха пред очите му. Старите умираха, младите остаряваха, раждаха се нови. Цикълът на живота продължаваше за всички тях.
Сякаш реката на времето бе спряла за Тал, но си течеше за всички останали.
Старците в клана обсъждаха тази загадка на малки групи, младите говореха за нея по време на лов. Жените си шепнеха, докато шиеха кожи, режеха дивеч или чистеха риба.
Тал беше водач, различен от всички други. Обичаха го заради силата и способностите му, заради закрилата, която осигуряваше на клана. И се страхуваха от него заради властта му над времето.
Убоас стана тъжна и необщителна. Тя бе партньорката на водача, но положението й бе помръкнало през годините, откакто първо стана безплодна, а след това започна да грохва все повече. По-младите жени без мъже гледаха жадно мускулестото тяло на Тал и тя предполагаше, че той може да й кръшне и да легне с тях.
Но никой не бе по-разтревожен от Мем. На него се падаше да стане водач на клана и той отчаяно желаеше това да се случи. Винаги беше обичал и почитал Тал, но с времето се превърна по-скоро в негов съперник. Сега изглеждаше по-стар от собствения си баща и си представяше как умира преди него и никога не застава начело на племето.
Баща и син почти не разговаряха. Рядко си разменяха я дума, я изсумтяване. Тал бе по-близък с внука си заради желанието си да има обичащ син и сега Тала рисуваше с дядо си в свещената пещера. Мем негодуваше срещу това. На младини той беше избраният да рисува редом с баща си, той бе направил първия от многото отпечатъци от длани, които така се харесваха на Тал. А сега тази чест бе дадена на Тала. Мем можеше да се гордее, но вместо това ревнуваше.