Десетата зала
- Автор: Купер Гленн
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Десетата зала». Краткое содержание книги:
Една „случайна“ смърт следва друга…
Някой е готов на всичко, за да запази загадката на Десетата зала!
Зад стар библиотечен шкаф в манастира Руак в провинциална Франция е открит средновековен ръкопис. Силно пострадал, той е изпратен в Париж за реставрация и специалистът по история на литературата Юг Пино започва да разчита зашеметяващия текст от 14 век. Ръкописът разказва невероятната история за изрисувана пещера и за скритите в нея тайни. Приложена е и примитивна карта, показваща местоположението на пещерата недалеч от манастира. Заинтригуван, Юг се обръща за помощ към археолога Люк Симар и двамата тръгват да търсят мястото.
Когато откриват огромната мрежа праисторически зали дълбоко в скалите, те осъзнават, че са се натъкнали на нещо изключително. А в самото дъно на лабиринта се намира най-изумителната зала точно както е описана от средновековния монах. Двамата организират експедиция с екип специалисти. Но когато започват да разбулват древните тайни на пещерата, Симар и Пино се озовават в центъра на опасна игра. Една „случайна“ смърт следва друга. И сякаш някой е готов на всичко, за да запази загадката на Десетата зала.
Абелар така и не стигна дотам.
Бернар се погрижи папа Инокентий II да потвърди присъдата на събора в Санс, преди Абелар да излезе от Франция — не че имаше някакво значение, защото няколко месеца преди това един от учениците на Абелар се бе изкашлял в лицето му и беше посял охтиката в дробовете му.
Няколко седмици след събора в Санс той се разболя. Отначало се появиха треската и нощните изпотявания. След това дойде ред на пристъпите раздираща кашлица. Зелените храчки от дробовете му придобиха розов оттенък, после се изпъстриха с червени жилки, докато не се превърнаха в алени изблици. Апетитът му изчезна като водата в пресъхнал кладенец. Теглото му намаля.
Изгуби дори желание за червения си чай.
Почитаемият Пиер, абат на Клюни, стар колега и благодетел, се намеси, когато Абелар премина през манастирските порти, настоявайки да продължи към Рим за аудиенция със светия отец.
Пиер му забрани да пътува и го накара да пази леглото. Издейства от Рим смекчаване на присъдата и прекърши дори желанието на Бернар да го преследва, когато му каза, че Абелар умира. Нима по-нататъшното гонение на монаха не е безсмислено и жестоко, попита той, при което Бернар въздъхна дълбоко и се съгласи.
През зимата и в началото на пролетта силите продължаваха да напускат Абелар. Пиер смяташе, че приоратът Сен Марсел, който бе дъщерен на Клюни, е по-спокойно място с повече грижовни ръце и Абелар беше изпратен да умре там.
На поляната се появи процесия монахини на коне. Априлската вечер бе ветровита. Мъжете в лагера зарязаха приготвянето на храната и се изправиха на крака. Чу се мърморене. Порив на вятъра свали качулката на жената, която яздеше с изправен гръб на седлото, и отнесе воала й. Тя имаше дълга сива коса, сплетена на дълга плитка.
По-късно през деня настъпи внезапна суматоха и група мъже от кралската гвардия властно влязоха в приората. Бартомио ги посрещна, размени няколко думи с капитана им и пребледня.
— Кога? — попита той.
— Не е много далеч зад нас. Може би след час. А ти кой си?
— Брат му — промълви Бартомио. — Аз съм братът на Бернар от Клерво.
Един от войниците отвори вратата и Бернар излезе от изящната си карета. Изглеждаше блед и изпит. Беше на петдесет и две, но изглеждаше по-възрастен. От тежестта на високия пост и годините спартански живот кожата му бе станала отпусната и жълтеникава, крайниците му бяха сковани от артрит. Огледа критично дрипавия лагер на поклонниците и насъбралите се духовници и книжници, мъже и жени.
Дали и аз ще имам толкова обожатели преди да умра, помисли си той. После попита заповеднически на висок глас:
— Кой ще ме отведе да видя Абелар?
Бартомио го приближи. Погледите на двамата се срещнаха за момент, но Бернар поклати глава и се извърна, ала после отново се взря в него.
— Здравей, Бернар.
За миг се ядоса на това фамилиарничене. Той бе абат на Клерво. Папските легати търсеха съветите му. Беше седял до папите и сегашният свети отец ценеше мнението му повече от мнението на всеки друг. Той беше основател и благодетел на Ордена на тамплиерите. Бе изцерил тежките разпри в Църквата. Кой е този монах, че си позволява да се обръща към него по име?
Отново се вгледа в очите му. Кой е този човек?
— Да, аз съм — каза Бартомио.
— Бартомио? Не може да си ти. Ти си млад.
— Има и друг, още по-млад. — Бартомио се обърна към лагерния огън. — Нивар, ела тук.
Нивар пристигна тичешком. Бернар не го бе виждал половин живот, но най-малкият му брат би трябвало вече да е прехвърлил четирийсет. Не можеше да бъде този висок и мускулест младеж пред него.
Тримата се прегърнаха, но прегръдката на Бернар бе несигурна и предпазлива.
— Не се вълнувай. Всичко ще ти бъде обяснено, братко — рече Бартомио. — Побързай, ела да видиш Абелар, докато още диша.
Когато Бернар и Бартомио влязоха в къщата, Елоиз се обърна да сгълчи натрапниците, но разбра, че е пристигнал високопоставен човек.
Изправи се и се опита да целуне пръстена на Бернар, но той я подкани да продължи бдението си.
— Ваше преосвещенство, аз съм…
— Ти си Елоиз. Игуменката на „Параклет“. Зная за теб. Чувал съм за ума и благочестието ти. Как е той?
— Отива си. Елате. Още има време.
Елоиз докосна кокалестото рамо на Абелар.
— Събуди се, скъпи. Дошли са да те видят. Твоят стар… — Погледна въпросително към Бернар.