Десетата зала
- Автор: Купер Гленн
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Десетата зала». Краткое содержание книги:
Една „случайна“ смърт следва друга…
Някой е готов на всичко, за да запази загадката на Десетата зала!
Зад стар библиотечен шкаф в манастира Руак в провинциална Франция е открит средновековен ръкопис. Силно пострадал, той е изпратен в Париж за реставрация и специалистът по история на литературата Юг Пино започва да разчита зашеметяващия текст от 14 век. Ръкописът разказва невероятната история за изрисувана пещера и за скритите в нея тайни. Приложена е и примитивна карта, показваща местоположението на пещерата недалеч от манастира. Заинтригуван, Юг се обръща за помощ към археолога Люк Симар и двамата тръгват да търсят мястото.
Когато откриват огромната мрежа праисторически зали дълбоко в скалите, те осъзнават, че са се натъкнали на нещо изключително. А в самото дъно на лабиринта се намира най-изумителната зала точно както е описана от средновековния монах. Двамата организират експедиция с екип специалисти. Но когато започват да разбулват древните тайни на пещерата, Симар и Пино се озовават в центъра на опасна игра. Една „случайна“ смърт следва друга. И сякаш някой е готов на всичко, за да запази загадката на Десетата зала.
Абелар извика още веднъж Елоиз, като я уверяваше, че става въпрос за важна работа, а не за страст. Това бе полуистина, тъй като страстта му се бе разгоряла още по-силно.
Каза й, че са му предложили да застане начело на манастира „Сен Жил дьо Рюи“ в Бретан и че е приел. Да, Бретан бе далеч, но можел да започне отново, по-далеч от сферата на влияние на противниците му. Имал много за писане и още повече за научаване, а енергията и амбициите му никога не са били по-големи. И можел да посещава детето им Астролаб, което от самото си раждане живееше в Бретан при сестрата на Елоиз.
А най-главното остави за накрая. Нежно и в същото време властно положи ръцете си върху раменете на Елоиз и й даде титлата игуменка на „Ораторията на Параклета“. Манастирът вече бе неин. Той щял да се завърне тук едва след смъртта си.
Тя заплака.
Сълзи от мъка по изгубената им любов, по дъщеря й, която не познаваше майка си.
Но същевременно и сълзи от радост за чудодейния триумф на Абелар над жестоката ръка на чичо й и за неукротимия му дух и жизненост.
Сестрите й бяха призовани от Аржантьой в новата им обител. Братята на Абелар щяха да освободят „Параклет“, така че манастирът да бъде изцяло женски.
По време на литургията той официално я ръкоположи за игуменка и й предаде копие на монашеския устав и baculum, свещеническия жезъл, който тя пое здраво, без да откъсва очи от неговите.
А по-късно, докато той яздеше на запад и си мислеше, че никога вече няма да я види, тя преглътна сълзите си и спокойно отиде в параклиса, където монахините я чакаха да поведе първата вечерня.
Абелар не се задържа дълго в Бретан. Превърна тъгата и отчаянието си в авторитарен стил на управление и бързо се отчужди от новото си паство, което очакваше от него да бъде небрежен водач. Пишеше трескаво, молеше се с гняв в очите, жестоко съкрати дажбите на монасите и ги караше да работят като добитък. Единствената му утеха бе епизодичното пиене на чая на просветлението, който го спасяваше от мъчителите и подсилваше увлечението му. Но отново разбра, че е време да продължи нататък, когато събратята му в „Сен Жил дьо Рюи“ изразиха неудоволствието от властното му управление, като се опитаха да го отровят.
Така започна последната глава в живота му, петнайсет перипететични години, през които се подвизаваше в Нант, Мон Сен Женевиев и отново в Париж, където събираше ученици така, както катерицата събира жълъди. И където и да отидеше, гледаше да има добър запас от своите безценни растения и плодове — не минаваше нито седмица без да си позволи доза от тях.
Капризите на съдбата не му позволиха да живее в брачно блаженство с единствената си истинска любов и Абелар смяташе, че няма какво да губи със свободното изразяване на възгледите си. С всеки следващ трактат, с всяка следваща книга той се обръщаше против църковните традиции с могъщия си разум и всяка негова публикация в крайна сметка се озоваваше на писалището на Бернар, който стъпка по стъпка бе станал богослов, отстъпващ по влияние единствено на папата.
В „Sic et Non“10 Абелар представи една почти пародия на ортодоксалното църковно управление и направи да изглежда така, сякаш отците на Църквата не са можели да се изразяват ясно. Бернар скърцаше със зъби, но сама по себе си книгата не беше подсъдна. Накрая обаче Абелар престъпи границата, поне според Бернар. Бернар смяташе, че с „Expositio in Epistolam ad Romanos“11 евнухът плюе в краката на Църквата, като отрича самите основи на Изкуплението. Нима Христос не е умрял на кръста, за да изкупи греховете на хората, умирайки вместо тях? Не и за Абелар! Той твърдеше, че Христос е умрял, за да спечели сърцата на хората чрез примера на помиряващата любов.
Любов! Това вече бе прекалено.
Бернар насочи цялото си влияние към задачата да смаже Абелар веднъж завинаги. Времето за личните предупреждения бе отминало и той отнесе въпроса до епископите на Франция. Абелар бе призован на събора в Санс през 1141 г., за да защити позициите си. Той предположи, че ще има възможност да се изправи открито срещу обвинителя си, да дебатира със стария си приятел и да премери сили с него по същия начин, по който го бяха правили по време на възстановяването им в Руак.
Когато пристигна в Санс, Абелар за свой ужас научи, че предишната вечер Бернар се е срещал насаме с епископите и че резултатът вече е предрешен. Нямаше да има никакви публични дебати, но съборът се съгласи да позволи на Абелар да се защити, като се обърне директно към Рим.
10
„Да и не“ (лат.) — Б.пр.
11
Изложение върху Посланието (на Павел) до римляни (лат.). — Б.пр.