Пророчеството на сестрите
- Автор: Зинк Мишел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Донева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пророчеството на сестрите». Краткое содержание книги:
Инстинктът ми ме кара да бягам, да си замина от тук колкото е възможно по-бързо, да се опитам да открия баща си в друг свят, ала решавам да почакам, да дам възможност на татко да ме открие, ако ме търси на това място. Макар че няма къде да отида, не ми харесва фактът, че стоя изложена на опасност върху леда. Придвижвам се напред, когато ехото на тих повик привлича вниманието ми. Спирам и се заслушвам.
Това е глас, приглушен и идващ отдалеч. Заставам неподвижно и се мъча да разбера думите, ала не мога, затова тръгвам в посока на гласа. Няма ориентири, по които да запаметя пътя си. Но съм сигурна, че се приближавам към някого, защото зовът се чува все по-силно. Много странно усещане — чувам, че гласът се приближава, а не виждам нищо наоколо, нито къща, нито дърво, нито дори пещера. Нищичко.
Когато се приближавам още повече до източника на този глас, осъзнавам, че той вика така, сякаш е в опасност и се нуждае от помощ. Тръгвам по-бързо, макар и тромаво, по несигурната ледена покривка, при това не съм сигурна дали изобщо ще мога да помогна. Гласът вече звучи съвсем отблизо и аз се спирам и се оглеждам да разбера откъде идва, после отново тръгвам с усещането, че участвам в детската игра на „Топло и студено“. Знам, че момчето от плажа би ме посъветвало да не вдигам шум и да чакам татко, ала нима е възможно да останеш безучастен при такова стенание и да не потърсиш онзи, който издава подобни звуци?
— Ало? Има ли някой? Добре ли сте? — чувствам се пълна глупачка, като викам в пустошта.
Стенанието спира, ала само за миг. Скоро след това се възобновява и най-после аз успявам да разбера някои от думите.
— Помогнете… Помогнете ми… Моля… — гласът като че ли принадлежи на жена.
Оглеждам се, като се опитвам да отгатна къде може да е стенещият.
— Хей! Къде сте?
— Помогнете… ми.
Гласът идва отстрани и някак отгоре.
— Моля ви… спасете… ме.
Този път няма никакво съмнение. Гласът идва изпод нозете ми. Вторачвам се в леда и се подхлъзвам, като зървам фигурата, замръзнала под него. Сподавям писъка си и от внезапния напън се подхлъзвам и падам, като размахвам във въздуха ръце и крака. Заставам на колене, подпирам се с длани на леда, хлъзгам се в опитите си да се махна от погребаната в леда фигура току под мене, макар че няма никаква причина да се страхувам от нея. Лицето й е побеляло, но изцяло съхранено под ледената покривка. Замръзнала е дори косата й, която се точи зад нея.
Когато проговаря, устните й се движат едва забележимо:
— Помогнете ми. Те… идват.
Обхваща ме ужас и едновременно с това съжаление. Иска ми се да помогна, но, честно казано, желанието ми за това е в жестока схватка със силния порив да избягам, да тичам колкото е възможно по-бързо, за да се отдалеча от ужасното видение. В съзнанието си отмятам възможностите, с които разполагам, и бързо стигам до заключението, че нямам никакво време за губене. Ако искам да открия татко и да разбера къде се намира списъкът, трябва да страня от Душите. Няма да е разумно да оставам задълго на едно и също място, особено на страховито и опасно като това тук.
Докато лазя и се мъча да се изправя, гласът на жената под мен се засилва и се превръща в хор от много стенещи гласове, а стенанията изпълват въздуха около мен, стискат ме и ме дърпат, сякаш ледените им ръце ме приковават за леда.
— Помогнете… ни… Изгубени… Умираме… Моля… Освободете ни… Дете…
Гласовете се сливат в едно, деформират се, впиват се в мозъка ми и накрая аз запушвам ушите си с длани, изправям се и си поемам дъх, парализирана от страх и ужас.
Спомням си последната си мисъл, преди да си тръгна от плажа. И вече знам, че се намирам в Небитието.
28.
Поклащам глава в опит да отпъдя току-що осенилото ме прозрение, ала истината не може да се отрече. Докарана съм тук не от Душите, а от собствения си страх… от собствените си мисли по време на пътуването.
„Мисълта притежава огромна сила, Лия. Особено в Отвъдното.“
Споменът за Соня ме изважда от ступора, в който се намирам. Затварям очи и си представям баща си. Не оставям място за нищо друго в съзнанието си.
„Татко, татко, татко.“
Издигам се във въздуха, замръзналият пейзаж под мен се отдалечава. Докато летя нагоре, виждам лица… много лица, уловени под леда и разпръснати под него, докъдето ми виждат очите. Множество души, прокудени и замръзнали навеки.