Безсънна (Търсачът в дълбините)

Докато вървяха, говореше главно Хелън, разказвайки на Орион всичко за Клеър и Мат, и за баща си, Джери. Би трябвало да се чувстваше по-притисната да постигне напредък, но не беше така. Вярваше, че в крайна сметка двамата с Орион щяха да открият проклетата река, която търсеха, и тя щеше да ги отведе до Градината на Персефона.

Хелън обмисляше дали да не каже на Орион, че всъщност умира, но не можеше да се застави да развали момента. Изпитваше твърде голяма наслада. А и, освен това, какво можеше, така или иначе, да направи Орион, за да предотврати смъртта й? Какво можеше изобщо някой да направи? Нищо не й гарантираше, че откриването на Фуриите ще сложи край на слизанията й в Подземния свят и ще спаси живота й. Хелън трябваше да приеме факта, че тази задача можеше да е последната, която някога щеше да изпълни.

Поне е нещо, за което си струва да се умре, помисли си тя.

Хвърли поглед към Орион и осъзна, че можеха да й се случат и по-лоши неща. Слизането в селенията на Хадес също не беше забавно, но поне беше открила Орион тук долу. Това просто идва да покаже, че Съдбата е глупост, помисли си тя иронично. Дори ако някой ти предскаже бъдещето, всъщност никога не знаеш какво ще откриеш, докато не стигнеш там.

През ума на Хелън мина причудлива мисъл и тя се изсмя на глас.

— Какво има? — попита Орион, като я стрелна с поглед.

— Не, няма нищо — отвърна тя, все още кискайки се. Без да гледа къде върви, тя се препъна в няколко камъка, търкалящи се из пясъка, и трябваше да се вкопчи в ръката на Орион, за да се закрепи. — Просто си мислех, нямаше ли да е страхотно, ако с теб случайно се натъкнем на това, което търсим?

— Да, това наистина би било страхотно — съгласи се той, докато й помагаше да се закрепи. — Повечето хора биха искали да се махнат оттук колкото е възможно по-бързо.

— Не е това — каза тя, потисната. — Мисълта ми не е, че искам търсенето ни да приключи още в този миг. Но наистина искам Градината на Персефона да се появи като с магия пред нас.

Пейзажът се промени.

Нямаше предупреждение, нито внезапен полъх на вятъра, нито стряскащо разтваряне на пейзажа като в старите филми. В един миг вървяха по безкрайния бряг посред бял ден, а в следващия се озоваха на друго място. Друго място, мрачно и ужасяващо.

Точно от лявата им страна масивна постройка, изградена изцяло от странна, металночерна скала, се извисяваше в безжизненото, беззвездно небе. Парапетите гневно гледаха отвисоко към тях като зли очи и им се стори, че най-външната стена се раздвижи и се измести в мъглата на далечината, сякаш негодуваше, че гледат право към нея.

Зад черния замък, право нагоре се изстреля тънка огнена искра, осветявайки голата равнина наоколо. Когато проследи промъкващите се пламъци надолу до източника им. Хелън осъзна, че сигурно гледа към Флегетон, Реката на Вечния Огън, която обкръжаваше двореца на Хадес.