Владетелят на кулата
- Автор: Райън Антъни
- Серия: Raven's shadow #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-655-4
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Владетелят на кулата». Краткое содержание книги:
Вейлин Ал Сорна, воин от Шестия орден, е наричан още Мрачния меч и Убиеца на Надеждата. Той е най-великият воин на своето време и свидетел на най-страшното поражение, понесено от неговия народ. Мечтата на крал Янус за разширяване на Обединеното кралство се е удавила в кръвта на храбри мъже, сражавали се за кауза, родена от една лъжа. Вейлин се прибира у дома с натежало сърце и с твърдото намерение повече да не убива. Благодарният наследник на крал Янус го издига до владетел на кулата на Северните предели — място, където Вейлин да намери мир далеч от интригите на столицата.
Ала онези, които притежават дарбата на кръвната песен, не са обречени на спокоен живот. Мнозина са загинали във войните на крал Янус, ала и мнозина са оцелели, и сега Вейлин е мишена не само за търсещите отмъщение, а и за онези, които знаят на какво е способен.
— Има и още?
Дарена докосна надзирателя по ръката.
— Майстор Ултин, бихте ли ни оставили насаме с владетеля на кулата за минутка?
Мъжът кимна, запали свещта на кожената каишка около главата си, даде лампата на Дарена и тръгна назад по тесния проход.
— През последните три-четири години намерихме много такива жили — каза тя, когато ехото от стъпките на Ултин заглъхна. — Колкото по-дълбоко копаем, толкова повече излизат.
— Изненадан съм, че крал Малциус не ми е споменал за този невероятен късмет.
Дарена сви устни.
— За него може да е късмет, но за тази земя може да означава катастрофа.
— Баща ви знаеше ли за това?
— Именно по негова заповед скрихме тази информация от Кралството. До ден-днешен за находищата знаем само аз, брат Келан и миньорската гилдия.
— Цяла гилдия знае за това и го пази в тайна?
— Планинците се отнасят много сериозно към клетвите си. Живеят по тези места много преди първият азраелски кораб да се появи на хоризонта. Ясно им е какво ще стане, ако из Кралството се разчуе за златото.
— Понастоящем Кралството има сериозни проблеми. Такова богатство може да облекчи страданията на мнозина, да не говорим, че ще осигури финансиране за амбициозните планове на нашия крал.
— Може и така да е, милорд. Но освен това ще ни превърне в мишена, половината Кралство ще се изсипе тук. Синият камък е едно, златото — друго. Нищо не подлудява хората като жълтия метал, който излиза във всяка шахта, която изкопаем. Всичко ще се промени, а тази земя и хората ѝ са ценни такива, каквито са, повярвайте ми. Струва си да се съхранят.
— Не знам за клетвите, но такава тайна не може да се пази вечно. Рано или късно ще се разчуе, било случайно, било заради предателство.
— Не казвам, че трябва да я пазим за вечни времена. Но можем да премълчим поне за мащаба на находищата. Нека кралят си получи златото, нека построи с него колкото мостове и училища иска, но постепенно, не наведнъж.
Предлагаше му да се включи в държавна измяна и очевидно си даваше сметка какво иска от него, поне ако се съдеше по напрежението в погледа ѝ.
— Явно ми имате голямо доверие — каза той.
Тя сви рамене.
— Вие… оказахте се по-различен от очакваното. А и както сам казахте, не бихме могли да опазим тази тайна от вас.
Вейлин се обърна отново към жилата, загледа се в мътния блясък на жълтия метал под светлината на лампата. Не беше алчен по природа, но знаеше каква движеща сила е ламтежът за богатство. Заслуша се за кръвната песен, но не чу нищо, което да го насочи. „Възможно ли е това решение, което изглежда толкова важно, да е без реално значение в действителност?“
— Лейди Дарена Ал Мирна — каза той и се обърна към нея. — Официално ви моля да приемете титлата Първа съветница на Северната кула.
Тя кимна бавно.
— Приемам с радост, милорд.
— Добре. — Вейлин тръгна назад по тесния тунел. — Когато се върнем в кулата, ще ми помогнете да напиша едно добре премерено писмо до краля, в което го уведомявам, че сме открили залежи на злато, макар и в скромни количества.
Излязоха от мината, примигвайки на дневната светлина, и завариха капитан Адал да ги чака със свитък в ръка. Недалеч от него войник от Северната гвардия, явно току-що пристигнал, сваляше седлото на запотения си кон. Капитанът подаде свитъка на Вейлин и каза с натежал глас:
— От най-северния ни пост, милорд. Новината е отпреди три дни.
Вейлин сведе поглед към свитъка и неразбираемите символи, изписани на него.
— Дали не бихте го…
— Почеркът наистина е ужасен, милорд — каза Дарена, която надничаше над рамото му. Вейлин усети как трепна, докато четеше писмото. — Това потвърдено ли е?
Адал посочи гвардееца.
— Сержант Лему е видял придвижването им с очите си, а той не е склонен да преувеличава.
— Придвижването? — попита Вейлин.
Дарена взе пергамента и го изчете отново. Сърцето на Вейлин се сви, като видя как треперят ръцете ѝ.
— Ордата — промълви тя. — Връщат се.
2.
Лирна
Събуди се и завари малко момиченце да седи на леглото ѝ и да я зяпа с големи сини очи. Главата я болеше ужасно, сякаш в черепа ѝ имаше дребно човече с голям чук, а устата ѝ така беше пресъхнала, че едвам успя да поздрави детето на лонакски. То кривна глава и продължи да я зяпа.
— Заради косата ти, кралице. — Давока седеше на съседното легло, гола, ако не се броеше препаската. — Лонаките нямат златни коси.
Лирна отметна кожите, смъкна крака на земята и седна на леглото, безобидно движение, което събуди многобройни болежки от гърба до пръстите на краката ѝ. Давока стана, наля вода в дървена чаша и я доближи до устните ѝ. Без дрехи Давока беше още по-впечатляваща гледка — тялото ѝ приличаше на епическа поема от мускули, белези и татуировки. Остави чашата, след като Лирна изпи водата до дъно, и ѝ пипна челото.
— Няма треска. Добре.
— Откога сме тук?
— Три дни.
Лирна огледа стаята. Каменните стени бяха покрити с украсени кози кожи и някакви сложни висулки от кожени ивици и дялани дървени фигурки, някои с формата на хора и животни, други толкова странни, че трябваше да са абстрактни.
— Това е женската зала — обясни Давока. — Тук жените раждат. На мъжете им е забранено да влизат.
Лирна усети нещо да ѝ подръпва косата, вдигна поглед и видя момиченцето да прокарва пръсти през златните кичури, все така ококорено от почуда.
— Как се казваш? — попита го тя на лонакски и се усмихна.
Момиченцето кривна глава.
— Анела сер Алтурк — каза то. „Дъщерята на Алтурк.“
— Още си няма име — обясни Давока и махна с ръка на детето да не досажда. То изтича в един ъгъл и седна на пода, все така зяпнало Лирна.
Давока извади от раницата си манерка и я подаде на Лирна.
— Червен цвят — предположи Лирна, след като подуши течността вътре.
— Ще премахне болката.
Лирна поклати глава и ѝ върна манерката.
— Червеният цвят превръща в роби онези, които го пият.
Давока смръщи вежди, после се разсмя и отпи глътка от манерката.
— Кралицата иска нещата да стават по трудния начин. Вижда се.
Лирна се надигна от леглото и направи няколко предпазливи крачки. Въздухът беше хладен по голата ѝ кожа, но усещането бе по-скоро ободряващо, отколкото неприятно.
— Брат Солис и другите? — попита тя.
— Добре са, но ги държат извън селото. Единствен Алтурк говори с тях, и то само при нужда.
— Той е водачът на тези хора, така ли?
— Кланов вожд на Сивите ястреби. Владее над двайсет села и техните бойни отряди. Само малесата има повече власт.
— Имаш ли му доверие?
— Той никога не е поставял под съмнение думата от Планината.
Лирна долови в тона ѝ известно колебание.
— Но дали ще го прави и занапред?
— Предвождал е много нападения срещу твоя народ, губил е близки в битките с твоите безбожни братя. Моите хора се учат да ви мразят още с майчиното мляко. — Кимна към момиченцето в ъгъла. — Мислиш, че тя не те мрази? Виси тук само за да докладва на баща си какво си говорим.
— И въпреки това малесата иска мир. С риск да разкъса собствения си народ.
— Думите от Планината не подлежат на съмнение. — Давока метна една глинена съдинка по детето и то се втурна към входа. — Кажи това на баща си! — извика след него тя.
Обърна се отново към Лирна, огледа я и каза:
— Много си кльощава, кралице. Трябва да ядеш.