Пътешественикът във времето и неговата жена

— Не беше чак толкова лошо.

Гласът ми е прекалено бодър, прекалено силен в малката кола. Клер не отговаря и аз я поглеждам. Тя плаче: докато шофира, по страните й се стичат сълзи, макар тя да се преструва, че не плаче. Никога досега не съм я виждал разплакана и нещо в тези безмълвни стоически сълзи ме дразни.

— Клер. Клер, дали… дали да не спреш за малко?

Без да ме поглежда, тя намалява скоростта, отбива към банкета и спира. Намираме се някъде в Индиана. Небето е синьо, в полето отстрани на пътя има много гарвани. Клер опира чело във волана и си поема задъхано и дълбоко въздух.

— Клер! — казвам аз на тила й. — Клер, извинявай. Нещо обърках ли? Какво се е случило? Аз…

— Не е заради теб — отвръща тя под булото на косата си.

Седим така доста минути.

— Какво има тогава?

Клер клати глава, а аз седя и я гледам. Накрая събирам достатъчно смелост, за да я докосна. Милвам я по косата и през плътните трептящи вълни усещам прешлените по врата и гърба й. Клер се обръща, аз я прегръщам през разделените седалки и сега тя вече започва да плаче неутешимо и да се тресе.

После притихва. После казва:

— Проклета да е майка ми!

По-късно на магистрала „Дан Райън“ попадаме в задръстване и докато чакаме, слушаме Ърма Томас79.

— Хенри, много… много неприятно ли ти беше?

— Кое да ми е било неприятно? — възкликвам аз, защото си мисля, че Клер ме пита за плача си.

Но тя казва:

— Семейството ми. Те… какви ти се сториха?

— Държаха се чудесно, Клер. Наистина ми харесаха. Особено Алиша.

— Понякога ми иде да ги бутна всички в езеро Мичиган и да гледам как потъват.

— Хм, чувството ми е познато. Ей, струва ми се, че баща ти и брат ти са ме виждали и друг път. И точно преди да си тръгнем, Алиша също подметна нещо наистина странно.

— Веднъж те видях заедно с татко и Марк. Алиша със сигурност те е засичала в сутерена, когато е била на дванайсет години.

— Това ще създаде ли проблеми?

— Не, обяснението е твърде странно, никой няма да повярва.

И двамата се смеем и напрежението, което е пътувало заедно с нас чак до Чикаго, се разсейва. Движението започва да се отпушва. Не след дълго Клер спира пред блока, където е гарсониерата ми. Вадя от багажника сака си, гледам как Клер подкарва и се плъзга надолу по Дирборн и на гърлото ми засяда буца. След доста часове разбирам, че онова, което чувствам, е самота, и Коледа официално приключва до догодина.