Пътешественикът във времето и неговата жена

— Платих ти наема.

— О. — Татко е смутен. — Не съм ли го платил?

— Не. За два месеца. Госпожа Ким беше много притеснена. Не искаше да ми казва, не искаше да й давам пари, но е безсмислено да превръщаш своите проблеми и в нейни.

— Горката госпожа Ким.

По бузите на баща ми се стичат сълзи. Той е стар. Няма друга дума. На петдесет и седем години е и е старец. Сега не съм му ядосан. Сега го съжалявам и съм уплашен за него.

— Татко. — Той отново ме гледа. — Виж какво. Трябва да ми разрешиш да направя някои неща за теб, чу ли? — Баща ми отново извръща очи и се заглежда през прозореца, към безкрайно по-интересните дървета от другата страна на водата. — Трябва да ми позволиш да прегледам документите ти за пенсия и банковите извлечения. Трябва да ни разрешиш да почистим тук с госпожа Ким. И трябва да спреш да пиеш.

— Не.

— Какво не? Всичко или само някои неща?

Мълчание. Започвам да губя търпение, затова сменям темата.

— Татко, аз ще се женя.

Сега вече съм привлякъл вниманието му.

— За кого? Коя ще се омъжи за теб?

Струва ми се, че го казва без озлобление. Наистина му е любопитно. Вадя портфейла си и измъквам от прозрачното пластмасово джобче снимката на Клер. На нея тя гледа ведро към плажа при лайтхаус. Косата й се вее като знаме от лекия ветрец и върху фона на тъмните дървета Клер сякаш сияе в светлината на ранната утрин. Татко взима снимката и я проучва внимателно.

— Казва се Клер Абшир. Художничка е.

— Добре. Красива е — отбелязва нацупено баща ми.

Едва ли ще получа по-радушна бащина благословия.

— Иска ми се… наистина ми се иска да й дам годежния пръстен и венчалната халка на мама. Мисля, че на мама би й харесало.

— Откъде знаеш. Вероятно не я и помниш.

Не ми се говори за това, но изведнъж се преизпълвам с решимост да постигна своето.

— Виждам я редовно. След смъртта й съм я виждал стотици пъти. Виждам я как се разхожда из квартала с теб, с мен. Ходи в парка и разучава партитури, пазарува, пие кафе с Мейра в „Ния“. Виждам я с чичо Иш. Виждам я в „Джулиард“. Чувам я да пее! — Татко ме е зяпнал. Смазвам го, но сега вече не мога да спра. — Разговарял съм с нея. Веднъж стоях до нея в препълненото метро, дори я докосвах. — Баща ми плаче. — Това невинаги е проклятие. Понякога е страхотно да пътешестваш във времето. Имах потребност да я видя и понякога ми е дадено да я виждам. Тя щеше да хареса Клер, щеше да иска да съм щастлив, щеше да бъде сломена от начина, по който си се провалил само защото тя е загинала.

Баща ми седи на масата в кухнята и ридае. Плаче, без да закрива лицето си, само е свел глава и е оставил сълзите да се стичат. Известно време го наблюдавам, такава е цената, че съм си изпуснал нервите. После отивам в банята и се връщам с руло тоалетна хартия. Татко взима слепешката малко и си бърше носа. После няколко минути седим така.

— Защо не си ми казал?