Пътешественикът във времето и неговата жена
- Автор: Нифнегър Одри
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Пътешественикът във времето и неговата жена». Краткое содержание книги:
— А когато не си е вкъщи?
Обикновено се преструвам, че не знам как Кими влиза и излиза без знанието на татко в жилището му, тя пък се преструва, че за нищо на света не би направила подобно нещо. Сега обаче, когато вече не живея тук, съм й признателен. Все някой трябва да го държи под око.
Кими изглежда гузна, смутена и леко разтревожена, че отварям дума за това.
— Добре де. Да, влязох веднъж, защото се притеснявам за него. Навсякъде е струпал боклуци, ако кара и занапред така, ще завъдим хлебарки. В хладилника няма нищо, освен бира и лимони. Върху леглото е струпал купчина дрехи, съмнявам се, че спи на него. Не знам какво прави. Никога досега след смъртта на майка ти не съм го виждал толкова зле.
— Господи! Това пък какво беше?
Над главите ни се чува силен трясък, което означава, че татко е изпуснал нещо на пода в кухнята. Вероятно е станал току-що.
— Май трябва да се кача.
— Да. — Кими е тъжна. — Той, баща ти, де, е много свестен човек, не проумявам защо го допуска.
— Алкохолик е. Алкохолиците правят точно това. Длъжностната им характеристика гласи: разпада се, продължава да се разпада.
Кими вдига към мен унищожителен поглед.
— Понеже стана дума за длъжностна характеристика…
— Да?
— Според мен той не ходи на работа.
Мамка му.
— Е, сезонът свърши. През май татко не работи.
— Имат турне в Европа, а той е тук. И от два месеца не си е плащал наема.
По дяволите, по дяволите, по дяволите.
— Защо не си ми се обадила, Кими? Това е ужасно.
Скачам на крака и хуквам към коридора, грабвам раницата и се връщам в кухнята. Бърникам из нея и намирам чековата си книжка.
— Колко ти дължи?
Госпожа Ким е страшно притеснена.
— Не, Хенри, недей… той ще си плати.
— Ще ми върне парите. Хайде, приятелко, не се притеснявай. Казвай, колко?
Тя не ме гледа.
— Хиляда и двеста долара — казва едва чуто.
— Само толкова? Какво правиш, мила ми приятелко, да не си отворила благотворително дружество за изпаднали представители на рода Детамбъл? — Пиша чека и го пъхам под линийката. — Осребри го, иначе ще се разправяш с мен.
— Е, тъкмо ако не го осребря, ще се наложи да ме посетиш.
— При всички положения ще те посетя. — Смазан съм от чувство на вина. — Ще доведа Клер.
Кими ме озарява с усмивка.
— Надявам се. Ще ти бъда кума, нали?
— Ако татко не е във форма, можеш да ме отведеш и до олтара. Всъщност идеята е страхотна: ти ще ме поведеш, а Клер ще ме чака отпред и органистът ще свири „Лоенгрин“…
— Трябва да си купя рокля.
— О! Не си купувай нищо, докато не ти кажа, че работата е сигурна. — Въздишам. — Май не е зле да се кача и да поговоря с татко.
Ставам от стола. Изведнъж се чувствам огромен в кухнята на госпожа Ким, сякаш съм влязъл в някогашното си начално училище и съм изумен колко малки са чиновете. Тя също се изправя бавно и ме изпраща до входната врата. Прегръщам я. За миг ми се струва крехка и объркана и се изумявам от живота й, запълнен с дни, когато тя е чистела, грижела се е за градината и е играела бридж, после обаче пак ме връхлитат собствените ми грижи. Скоро ще се върна, не мога цял живот да се крия в леглото заедно с Клер. Кими ме гледа, докато отварям вратата на баща си.
— Ей, татко? Вкъщи ли си?
Настъпва кратко мълчание, после:
— МАХАЙ СЕ.
Качвам се по стълбите, а госпожа Ким затваря вратата на своето жилище.
Първото, което ме удря, е миризмата: тук има нещо, което гние. Холът е опустошен. Къде са всички книги? Майка ми и баща ми имаха тонове книги: исторически, за музиката, романи на френски, немски и италиански — къде са? Дори сбирката от грамофонни плочи и компактдискове ми се струва по-малка. Навсякъде са разпилени хартийки: рекламни листовки, вестници, партитури, които са покрили пода. Пианото на майка е потънало в прах, на перваза има ваза с отдавна мъртви гладиоли, които са се мумифицирали. Тръгвам по коридора и надзъртам в стаите. Пълен хаос. Дрехи, боклуци, още вестници. Под мивката в банята се търкаля бутилка „Михлоб“ и плочките са като лакирани от слоя засъхнала бира.
Баща ми седи с гръб към мен в кухнята и гледа през прозореца реката. Не се обръща, когато влизам при него. Не ме поглежда, когато сядам. Но и не става, не излиза и аз го тълкувам като знак, че разговорът може да продължи.