Пътешественикът във времето и неговата жена

— Но по онова време го правехме всички. Така утвърждавахме индивидуализма си и аз го разбирам, ала защо им е на Джоди и Боби да утвърждават индивидуализма на 1977 година? Би трябвало да носят карирани фланелени блузи.

— Защо изобщо обръщаш внимание? — учудва се Клер.

— Потиска ме. Напомня ми, че мигът, на който принадлежа, е мъртъв, при това не само мъртъв, но и забравен. Вече не пускат по радиото никое от тези парчета, и аз не знам защо. Все едно не ги е имало изобщо. Именно заради това се вълнувам, когато видя, че малки деца се правят на пънкари — не искам всичко това просто да изчезне.

— Е, винаги можеш да се върнеш назад — отбелязва Клер. — Повечето хора са се вкопчили в настоящето, а ти можеш да се връщаш отново и отново.

Замислям се върху думите й.

— Просто е тъжно, Клер. Дори когато ми предстои да направя нещо страхотно, например да видя концерт, който първия път съм пропуснал, може би група, която се е разпаднала, или някой, който е умрял, ми е тъжно да ги гледам, защото знам какво ще се случи.

— Но как това се различава от останалия ти живот?

— Не се различава.

Вече сме при частния път, който води към къщата на Клер. Тя завива.

— Хенри?

— Да.

— Ако сега можеше да спреш… Ако можеше да не пътешестваш повече във времето и това нямаше да има последици, щеше ли да спреш?

— Ако сега можех да спра и пак да те срещна ли?

— Вече си ме срещнал.

— Да. Щях да спра.

Поглеждам Клер, която почти не се вижда в здрача в колата.

— Би било забавно — отбелязва тя. — Аз щях да имам спомени, каквито ти никога няма да имаш. Все едно щях да бъда с човек, който страда от амнезия. Имам такова чувство още откакто сме дошли тук.

Смея се.

— В бъдещето можеш да гледаш как се появявам бавно във всеки спомен, докато не ги събера всичките.

Клер се усмихва.

— Вероятно. — Завива по кръглата алея пред къщата. — У дома, колко е хубаво отново да си у дома.

По-късно, след като вече сме се качили горе в отделните си стаи, а аз съм си облякъл пижамата, измил съм си зъбите, промъкнал съм се в стаята на Клер и този път съм се сетил да заключа вратата, след като двамата сме се стоплили в тясното й легло, тя прошепва:

— Не бих искала да го пропускаш.

— Да пропускам какво?

— Всички неща, които се случиха. Когато бях малка. Досега са станали само половината от тях, защото теб още те няма там. Щом ти се случат, тогава вече ще е истинско.

— Потеглям натам.

Прокарвам длан по корема й, между краката й. Клер пищи.

— Шшт!

— Ръката ти е ледена.

— Извинявай.

Любим се внимателно, тихо. Когато накрая свършвам, е толкова силно, че получавам ужасно главоболие и за миг се притеснявам, че ще изчезна, но това не се случва. Продължавам да лежа в прегръдката на Клер, замаян от болката. Клер похърква тихо, като животинче, а на мен ми се струва, че в главата ми рият булдозери. Искам си моето легло в моята си гарсониера. Колко хубаво е у дома. Няма друго място като дома. Отведете ме у дома, селски пътища. Домът е там, където е сърцето. Но сърцето ми е тук. Значи би трябвало да съм си като у дома. Клер въздъхва, обръща глава и притихва. Ей, скъпа, аз съм си у дома. У дома съм си.