Пътешественикът във времето и неговата жена
- Автор: Нифнегър Одри
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Пътешественикът във времето и неговата жена». Краткое содержание книги:
— Какво да съм ти казал?
— Че я виждаш. Бих искал… да го знам.
Защо не съм му казал ли? Защото всеки нормален баща досега щеше да се е досетил, че непознатият, който често се явява в ранния му брачен живот, всъщност е ненормалният му син, пътешестващ във времето. Защото ме беше страх; защото баща ми ме мразеше, задето съм оживял. Защото дълбоко в себе си чувствах превъзходство за нещо, което той възприема като недостатък. Заради такива грозни причини.
— Защото мислех, че ще те заболи.
— О. Не. Не ме боли… аз… хубаво е да знам, че тя е някъде там. В смисъл… най-страшното е, че си отиде. Затова е хубаво, че е някъде там. Въпреки че не мога да я видя.
— Обикновено изглежда щастлива.
— Да, беше много щастлива… бяхме щастливи.
— Да. Ти сякаш беше друг човек. Винаги съм се питал какво е щяло да бъде да израсна с теб такъв, какъвто беше по онова време.
Баща ми се изправя бавно. Аз продължавам да седя, а той тръгва с несигурна крачка по коридора към стаята си. Чувам го, че рови, после се връща бавно с атлазена кесийка. Бръква в нея и вади тъмносиня кутийка за бижута. Отваря я и взима отвътре два тънки пръстена. В дългата му трепереща длан те приличат на семена. Татко слага лявата си длан върху дясната, където са пръстените, и известно време седи така, сякаш пръстените са светулки, хванати като в капан между ръцете му. Очите му са затворени. После баща ми ги отваря и протяга към мен дясната си ръка: аз долепвам ръце и той изсипва в чакащите ми длани пръстените.
Годежният е с изумруд и мъждивата светлина от прозореца се отразява в зелено и бяло през него. Пръстените са сребърни и имат нужда от почистване. Имат нужда от носене и аз знам точно кое момиче трябва да ги носи.
Рожден ден
Неделя, 24 май 1992 година
(Клер е на 21 години, Хенри — на 28)
Клер: Днес е двайсет и първият ми рожден ден. Лятната вечер е съвършена. Намирам се в гарсониерата на Хенри, в леглото на Хенри и чета „Лунният камък“. Хенри е в тясната кухничка, приготвя вечеря. Замятам се с хавлията му и докато вървя към банята, го чувам, че ругае миксера. Не бързам, мия си косата, при което огледалата се покриват с пара. Мисля дали да не се подстрижа. Колко хубаво ще бъде да си измия косата, да прокарам един гребен през нея и готово! Въздишам. Хенри обича косата ми, сякаш тя има отделен живот и душа, която той може да нарече своя и която също може да го обича. Зная, че я обича като част от мен, знам обаче и че ще се разстрои много, ако я отрежа. Ще ми липсва и на мен… но ми създава големи грижи, понякога ми се иска да я смъкна като перука и да я оставя у дома, докато си играя навън. Разресвам я старателно, за да не е сплъстена. Когато е мокра, косата ми е тежка. Дърпа кожата на главата ми. Открехвам вратата на банята, за да излезе парата. Хенри пее нещо от „Кармина Бурана“, което звучи странно и фалшиво. Когато излизам от банята, той вече слага масата.
— Точно навреме, вечерята е готова.
— Чакай малко да се облека.
— И така си си добре. Наистина.
Хенри заобикаля масата, разтваря хавлията и прокарва леко ръце по гърдите ми.
— Ммм. Вечерята ще изстине.
— Вечерята си е студена. Искам да кажа, че трябва да е студена.
— О… Добре тогава, хайде да хапнем.
Изведнъж съм изтощена и раздразнителна.
— Добре.
Хенри ме пуска, без да казва нищо. Продължава да реди сребърните прибори. Наблюдавам го една минута, после си събирам дрехите от различните места по пода, където са намятани, и ги обличам. Сядам на масата, а Хенри носи две купички супа, светла и гъста.
— Картофена кремсупа. По рецепта на баба ми.
Опитвам я. Превъзходна е, с много масло и добре изстудена. За второ имаме сьомга с дълги стръкове аспержи, киснати в марината от зехтин и розмарин. Отварям уста, за да похваля храната, но вместо това казвам:
— Хенри, другите дали правят секс толкова често, както ние?
Той се замисля.
— Повечето хора… не, според мен не. Мисля, че само хора, които се познават отскоро и още не могат да повярват в щастието си. Много ли ти е?
— Не знам. Може би.
Казвам го, забила поглед в чинията си. Направо не мога да повярвам, че съм го изрекла: докато съзрявах като жена, не правех друго, освен да умолявам Хенри да ме изчука, а сега му разправям, че ми било много. Той седи като попарен.
— Ужасно съжалявам, Клер. Не съм и подозирал, не съм се замислял.
Вдигам очи, Хенри изглежда изумен. Аз избухвам в смях. Той се усмихва някак гузно, но очите му блестят.