Ключът на Лъжеца
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Войната на Червената кралица #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ключът на Лъжеца». Краткое содержание книги:
— Има дупка там по средата — посочи Снори.
Отразената светлина я замаскираше, но щом я зърнах веднъж, ми беше трудно да разбера как съм я пропуснал. През нея би могла да пропадне карета с четири коня.
Спомних си думите на Горгот: „Двама заклети в огъня се скараха.“
— Може би по този начин троловете са сложили край на спора на огнените магове. — Кофа студена вода, за да раздели две биещи се кучета — и цяло езеро, за да прекрати битка, разпукала света достатъчно дълбоко, че да се изсипем в него от мястото, където ни беше запратила арката на маговете на развалата.
Момчето започна да мята камъни във водата, както правят момчетата. Донякъде ми се прииска и аз да се включа, и бих, ако изискваше по-малко усилие. Има някаква простичка радост в това да хвърлиш камък в неподвижна вода и да гледаш как се разбягват вълничките. Това е тръпката от унищожението, в комбинация с увереността, че всичко отново ще е наред — точно както си е било. Един камък беше цопнал в уютното ми съществувание при двора, толкова голям, че вълните ме бяха отнесли на края на света, но може би при завръщането си щях да открия, че всичко си е като преди, непроменено, и чака да ме приеме. До голяма степен всичко, което правят мъжете по-късно в живота си, е просто хвърляне на камъни, макар и по-големи камъни в по-различни езера.
Снори седеше мълчаливо, синьото на очите му мъничко по-светло от отразяващото се в езерото небе. Гледаше водите, гледаше момчето, със скръстени ръце. Вятърът се пресегна около скалата, в която бе опрял гръб, и развя косата пред лицето му, скривайки изражението му. Бях го виждал да се отдръпва от Хенан, неведнъж, и да оставя грижите за него и безопасността му в ръцете на Кара или Тутугу. Но го наблюдаваше; винаги, когато си мислеше, че никой не го гледа, го наблюдаваше. Може би семеен човек като Снори неволно чувстваше загриженост за едно сираче. Може би смяташе тази загриженост за предателство към собствените си загубени деца. Никога не бях виждал какво представлява наистина едно семейство — не и навън по света, без бавачки, на които им се плаща, за да заместват родителите, така че не можех да кажа. Ако бях прав обаче, това ми се струваше ужасно неудобство и скъпа уязвимост. Всички тези години на обучение, всички тези бойни умения, само за да позволиш на едно хлапе да се промуши под защитите ти и да те натовари с бремето на своите нужди.
Малко по-късно вдигнах един камък и го метнах над главата на Хенан, надалеч в езерото. Въпросът никога не е бил дали ще хвърля камък, само кога.
Останахме на ръба на кратера, докато слънцето започна да се спуска и вятърът застудя. Наложи се да повикам момчето, откъсвайки го от глупавите игри, на които се беше отдало по брега на езерото. Беше намерило отнякъде пръчка и я пускаше да плува там, където върху леда се бе събрала разтопена вода.
То дотича при нас. Снори се взираше надалеч през задушените от гори долини, а аз се гушех в одеялото, което ми служеше за плащ.
— Слизаме ли вече? — Момчето изглеждаше разочаровано. — Искам да остана.
— Не винаги получаваме каквото искаме — рекох и още докато думите излитаха от устата ми, си спомних, че то няма нужда от моите поучения относно трудностите на живота. Беше видяло как мъжът, който го е отгледал, умира само минути след запознанството ни. — Ето, виж. — Вдигнах сребърна крона между двата си пръста, за да отвлека мислите му. — Можеш да получиш или тази монета, или най-ценния съвет, който имам, нещо, което ми беше казано от един мъдрец и което не съм споделял с никого.
При тези думи Снори се обърна и ни изгледа, повдигнал вежда.
— Е? — попитах.
Хенан сбърчи чело, взирайки се първо в монетата, после в мен, после пак в монетата.
— Ами, ще… — Посегна, после дръпна ръка. — Аз ще… такова, съветът — избъбри бързо, като че ли думите му причиняваха болка.
Кимнах мъдро.
— Винаги взимай парите.
Хенан ме изгледа неразбиращо, а аз се изправих, прибрах монетата в джоба си и придърпах по-плътно одеялото. Снори изпръхтя.
— Я чакай… какво? — Объркването на Хенан се смени с гняв.
Снори тръгна напред и аз го последвах.
— Винаги взимай парите, хлапе. Доходоносен съвет.
Когато Горгот най-сетне обяви, че данците били забелязани да влизат в гората, всички вече изгаряхме от желание да хванем отново пътя.
Потеглихме в един мрачен късен следобед със северен вятър, навяващ дъжд по склоновете. Планът беше да пътуваме нощем, но първият етап от маршрута, спускането от Хаймски цеп, минаваше през толкова рядко населени земи, че данците казали, че няма смисъл от потайност. Аз лично мислех, че нашият ескорт просто не иска първата им среща с цяла орда тролове да се състои по тъмно.