Светлината, която не виждаме
- Автор: Доер Антъни
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 9789542816522
- Переводчик: Пламен Кирилов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Светлината, която не виждаме». Краткое содержание книги:
Вернер Пфениг отраства в бедно миньорско градче в Германия със сестра си Юта. Един ден двамата откриват старо радио. Седмица по-късно Вернер вече може да го сглобява и разглобява със затворени очи. За него радиото се превръща в страст, но и в надежда за избавление от предопределената участ да работи в мините. Талантът му осигурява място в академия на Хитлерюгенд, но реалността се оказва брутална – насилието и агресията са част от обучението. Скоро попада и в месомелачката на войната – изпратен е на фронта, където има за задача да засича радиопредаванията на Съпротивата.
Радиовълните свързват животите на Мари-Лор и Вернер дълго преди те да се срещнат. Войната е навсякъде около тях, но още една страшна тайна лежи на пътя им – тайна, заради която някои нацисти са готови да преобърнат Европа.
…„Лумналото море е студен на пипане. Сто тридесет и три карата, почти съвършен. С размера на гълъбово яйце и формата на сълза. Според някои бил вълшебен, според други около него се случвали странни и злокобни събития. Този, у когото е камъкът, щял да живее вечно…
— Той ще се прибере — казва мадам Манек по-скоро на себе си, отколкото на Мари-Лор.
Но го няма и на другата сутрин. Както и на по-следващата.
Поредната сбирка в кухнята е в намален състав.
— Дали не са го надушили? — шепне мадам Ебрар.
— Какво да надушат?
— Нали пренасяше съобщения.
— Почна да става опасно.
Мадам Манек ходи напред-назад; Мари-Лор буквално надушва разочарованието й.
— Щом ви е страх, отказвайте се — ври и кипи, личи си. — Всичките!
— Чакай, не бързай толкова — казва мадам Рюел. — Малко ще си дадем почивка — седмица-две. Пък да видим какво ще стане.
Ародц Базен, с медната си маска, детския си живец и дъха на смачкани буболечки. Къде, пита се Мари-Лор, прибират хората? В „странноприемницата“, където е баща й? Откъдето пристигат писма, пълни с описания на прекрасни блюда и вълшебни лесове? Съпругата на пекаря казва, че ги изпращали по лагери в планините. Съпругата на бакалина — че отивали във фабрики за найлон в Русия. Може, но й се струва най-правдоподобно, че хората просто изчезват. Хващат ги, нахлузват върху главите им чували, измъчват ги с електричество и… човека го няма, край. Пратен в някакво друго измерение. Градът, мисли Мари-Лор, все повече заприличва на макета в стаята й. Бавно опустяващи улици, като изсмукани. При всяко излизане усеща празните прозорци над себе си. Тишината е дразнеща, неестествена. Сигурно така се чувства едно мишле, мисли си тя, като излезе от дупката си и се озове насред пусто поле, без да знае коя страшна сянка ще се спусне с бръснещ полет отгоре му.
Отровата е навсякъде
Над масите в столовата висят нови копринени транспаранти с пламтящи лозунги:
„Позорно е не да паднеш, а да излъжеш!“
„Бъди ловък и съобразителен, бърз като хрътка, жилав като каиш и твърд като стоманата на Круп!“
През седмица-две изчезват преподаватели, засмукани от военната машина. Заместват ги нови хора, старци от града, кисели и често подпийнали. Всичките, забелязва Вернер, са с физически недостатъци: куци, еднооки или с парези — спомени от предишната война. Курсантите не ги бръснат много… те кряскат, за да се наложат, и скоро училището заприличва на граната с изваден щифт, готова да експлодира.
Странни неща стават и с електричеството. Спира за петнайсет минути, после тръгва с повишено напрежение. Часовниците избързват, крушките заблестяват по-силно, изпушват, изпукват и се разсипват като тих стъклен дъжд по коридорите. Следват дни на тъма — мъртви ключове и безполезна инсталация. Спалните помещения и баните се превръщат в хладилници, налага се да си светят с факли и свещи. Всичкият бензин отива за фронта и е събитие, когато през портала на школата изтрополи кола; храната се доставя от едно полуживо муле с каруца; ребрата му се броят.
Случва се Вернер да среже колбаса в чинията си и да намери вътре червеи. Униформите на новите курсанти са от по-груб и евтин плат; няма учебни стрелби, тъй като няма и боеприпаси. Вернер не би се учудил, ако Бастиан им раздаде тояги и камъни.
И все пак новините са добри. „Ние сме на прага на Кавказ — ликува радиото на Хауптман, — завзехме петролните полета, скоро ще превземем и Свалбард. Напредваме мълниеносно. Пет хиляди и седемстотин убити руснаци при едва четирийсет и пет жертви от наша страна.“
На всеки шест или седем дни в столовата се появяват двамата познати чиновници от военната администрация и четиристотин лица пребледняват, вторачени уплашено в чиниите пред себе си. Момчетата се сковават, мърдайки единствено с очи, докато мислено проследяват хода на двамата служители, крачещи между масите в търсене на поредното момче, чийто баща е загинал при бойни действия.
Курсантът, зад който спират, обикновено дава вид, че не забелязва присъствието им. Продължава да се храни, докато по-високият от двамата сержант не сложи ръка на рамото му. Момчето вдига глава, поглежда ги с пълна уста и уплашено лице, тръгва след тях, тежките дъбови врати на столовата изскърцват и се затварят, школниците бавно си поемат дъх и залата се връща към обичайното си състояние.
Загива бащата на Райнхард Вьолман. На Карл Вестерхолцер. На Мартин Буркхард и той на всеослушание заявява — в същия ден, в който го потупват по рамото — че е щастлив от случилото се.
— Нали всички рано или късно ще умрем — казва той. — Кой не би искал да отдаде живота си за Родината? Да се превърне в скромен камък по великия път към победата?
Вернер се опитва да открие мъка в очите на Мартин, но не успява.
Той самият непрекъснато се измъчва от съмнения. Расова чистота, политическа… Бастиан не спира да им пълни главите на тази тема. Но нима, мисли си нощем Вернер, животът не изобилства с преходи и смесвания? Още от раждането. Животът ни дава, взима… Всяка хапка храна, всяка частица светлина, които поглъщаме, ни променят, нищо не е чисто или застинало. Но това е, което иска райхът, мерейки носове и степенувайки оттенъците на косите им.