Светлината, която не виждаме
- Автор: Доер Антъни
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 9789542816522
- Переводчик: Пламен Кирилов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Светлината, която не виждаме». Краткое содержание книги:
Вернер Пфениг отраства в бедно миньорско градче в Германия със сестра си Юта. Един ден двамата откриват старо радио. Седмица по-късно Вернер вече може да го сглобява и разглобява със затворени очи. За него радиото се превръща в страст, но и в надежда за избавление от предопределената участ да работи в мините. Талантът му осигурява място в академия на Хитлерюгенд, но реалността се оказва брутална – насилието и агресията са част от обучението. Скоро попада и в месомелачката на войната – изпратен е на фронта, където има за задача да засича радиопредаванията на Съпротивата.
Радиовълните свързват животите на Мари-Лор и Вернер дълго преди те да се срещнат. Войната е навсякъде около тях, но още една страшна тайна лежи на пътя им – тайна, заради която някои нацисти са готови да преобърнат Европа.
…„Лумналото море е студен на пипане. Сто тридесет и три карата, почти съвършен. С размера на гълъбово яйце и формата на сълза. Според някои бил вълшебен, според други около него се случвали странни и злокобни събития. Този, у когото е камъкът, щял да живее вечно…
— Длъжни сме да опитаме.
— И какво искате от мен?
— Да изровите онези вехтории от тавана. Няма човек в града, който повече от вас да разбира от радиостанции. Сигурно и в Бретан няма.
— Нали прибраха приемниците?
— Не всички. Тук-там има по нещо скрито. Както разбирам, от вас ще се иска само да четете на глас числа; писани на парченца вестник. Някой — не зная кой, може би Аролд Базен — ще ги носи в дома на мадам Рюел, тя пък ще ги замесва в хляба. Право в тестото! — мадам Манек се разсмива, бодро и по младежки.
— Аролд Базен! Вие луди ли сте? И какво, ще пренасяте шифри с хляб?
— Много ясно. Кой от немците ще докосне нашия скапан хляб? Те разполагат с бял, техен си. Нашият, ако не за друго, ще свърши чудесна работа на скривалище. Носим ви хляба, предавате цифрите и горим листчетата.
— Смешни неща. Детски работи.
— Смешни-несмешни — толкова. Може дори и Мари-Лор да включим, племенницата ви.
Завесите плющят, хартиите шумолят, двамата възрастни се препират в стаята. Мари-Лор е допълзяла толкова близо до кабинета на прачичо си, че може да докосне касата на вратата.
Мадам Манек казва:
— Вие какво предпочитате — да живеете или да живуркате?
— Мари е почти на четиринайсет, мадам. Немалко като за военно време. По време на война четиринайсетгодишните умират като всички други. Искам тя да си бъде четиринайсетгодишно дете, не четиринайсетгодишен възрастен. Искам…
Мари-Лор отстъпва едно стъпало нагоре. Дали са я забелязали? Мисли за каменния кучкарник, който видяха с Аролд Базен: охлювите, събрани там; хиляди на брой. Спомня си как баща й я возеше с колело: тя — на седалката, той — щръкнал върху педалите, плъзват се безшумно и потъват в грохота на някой парижки булевард. Тя, вкопчена в хълбоците му, стиснала колене… носят се като вятър през улици и коли, наклони… сред шпалири от миризми, шумове и цветове.
Етиен казва:
— Отивам да почета, мадам. Не е ли време да приготвите нещо за хапване?
Няма мърдане
През януари 1942 година Вернер влиза в светлия и приятен — два пъти по-топъл от останалите помещения — кабинет на д-р Хауптман и моли да бъде освободен от школата. Дребничкият преподавател седи на голямото си бюро, зад чиния с анемична на вид печена птица. Пъдпъдък, гълъб или яребица. Навити на рула чертежи от дясната му страна. Хрътките са се проснали пред камината.
Вернер стои с шапка в ръце. Хауптман затваря очи и прокарва пръст по веждата си. Вернер казва:
— Ще работя и ще изкарам пари за път, господине.
Синята плетеница от вени по челото на Хауптман пулсира. Той отваря очи.
— Ти? — Кучетата насочват очи като триглава хидра. — Който имаш всичко? Който идваш тук, слушаш музика, хапваш си шоколади, топлиш се край камината?
Късче от печената птица танцува из бузата на Хауптман. Вернер за пръв път забелязва оредяващата руса коса на учителя си, черните му ноздри, малките, почти като на елф уши… нещо безмилостно и нечовешко, нещо, чието единствено предназначение е да оцелява.
— Може би си решил, че си вече някой? Важна личност?
Вернер мачка шапката зад гърба си, за да не проличи, че раменете му треперят.
— Не, господине.
Хауптман сгъва салфетката си.
— Ти си сирак, Пфениг, нямаш близки. Мога да направя от теб каквото ми хрумне: трън в очите на обществото, престъпник, нормален възрастен. Мога да те пратя на фронта, където ще клечиш в окопите, докато дойдат руснаците, за да ти отрежат ръцете и да ти ги наврат в плювалника.
— Да, господине.
— Ще решаваш какво да правиш, когато школата реши да ти позволи. Не и преди това. Ние служим на райха, Пфениг. А не обратното.
— Да, господине.
— Чакам те довечера в лабораторията. Както винаги.
— Да, господине.
— Край на шоколадите, край на привилегиите.
Вернер излиза, опира чело в стената на коридора и си представя последните мигове на баща си, смазващата преса на тунелите, срутващия се свод. Челюстта, притисната о земята. Пукащия се череп. „Няма мърдане — казва си той. — Но нямам място и тук, ясно е.“
Изчезването на Аролд Базен
Мари-Лор върви подир уханието на супата на мадам Манек, прекосява „Плас о Ерб“ и държи съда, докато мадам чука по вратата на пристройката зад библиотеката.
— Къде е мосю Базен? — пита тя.
— Трябва да се е преместил някъде… — казва неуверено библиотекарката.
— Аролд Базен? Да се е преместил?!
— Не зная, мадам. Ако обичате; студено ми е.
Вратата се затваря. Мадам Манек изругава. Мари-Лор си спомня неговите истории: печални чудовища със снаги от пяна, русалки с рибешки ханшове… романтиката на английските саги.