Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

— Бягай, принцесо! — Лицето на Кадрах се появи зад рамото на чудовището. Той бе увил веригата си около врата му и докато затягаше задушаващата примка, Мириамел видя как пулсират хрилете му — полупрозрачни пластинки от нежна сива плът с розови краища. С вцепеняващо отчаяние разбра, че звярът няма нужда от гърлото си, за да диша — Кадрах държеше веригата твърде високо. Макар и притиснато, чудовището я притегляше към другата си протегната ръка, към зейналата си уста и ледените си очи.

Песента на Ган Итай изведнъж спря, макар че ехото й като че ли кънтеше още дълго. Единствените звуци, които се издигаха над вятъра, сега бяха писъците на ужас и глухите крясъци на морските демони.

Ръката на Мириамел най-после стисна кинжала на Аспитис. Сърцето й подскочи, когато той се заплете в гънка на прогизналата й дреха, но с едно по-силно дръпване тя успя да го освободи. Тръсна го силно, за да изтърси ножницата, после удари сивата ръка, която я държеше. Потече мастилена кръв, но хватката на килпата не се охлаби.

— Бог да ни е на помощ! — изстена Кадрах.

Килпата отвори уста, но не издаде нито звук — само придърпа Мириамел по-близо: тя вече гледаше право в зейналата бледа паст. Принцесата извика от отвращение и гняв, замахна и заби ножа в мекия хлъзгав корем на съществото. Сега то издаде някакъв звук — меко, изненадано подсвирване. Кръв забълбука по ръката на Мириамел и тя усети, че хватката на тварта отслабва. Заби ножа отново и отново. Килпата се загърчи и зарита, рита цяла вечност, но накрая падна. Мириамел се отдръпна, после разтреперана се наведе и изплакна ръцете си във водата на палубата. Веригата на Кадрах още бе увита около врата на чудовището — двамата бяха зловеща картина в светлината на следващата светкавица. Монахът се беше ококорил, лицето му беше бяло като платно.

— Пусни го — задъхано каза Мириамел. — Мъртво е. — Гръм й отговори като ехо.

Кадрах ритна тварта, после пропълзя на четири крака към спасителната лодка. Дишаше тежко. След малко се съвзе достатъчно, за да развърже два възела, после помогна на Мириамел, чиито ръце трепереха неудържимо, да развърже останалите. С едно от веслата избутаха лодката да увисне над тъмната бушуваща вода.

Мириамел се обърна, за да огледа кораба. Мачтата гореше като борина — колона от пламъци, шибана от вятъра. Виждаха се групички сражаващи се мъже и килпи, пръснати по палубата, но имаше и относително чиста ивица между лодката и носовата част.

— Стой тук — каза Мириамел и смъкна ниско качулката си, за да скрие лицето си. — Трябва да намеря Ган Итай.

Изумлението на Кадрах се превърна в гняв.

— Луда ли си? Гойрах силаг! Търсиш смъртта си!

Мириамел не си направи труда да спори.

— Стой тук. Защитавай се с греблото. Ако не се върна бързо, спусни лодката и тръгвай. Ще доплувам до теб, ако мога. — Тя се обърна и забърза по палубата, стиснала кинжала.