Среднощният диамант [bg]

— Все още не отговаряш! Каза само защо не можеш. Не и дали искаш.

Когато насочи погледа си обратно към мен, този поглед беше буреносен, пълен с противоречия и безсилен гняв. Наклони се по-близо до мен:

— Какво мислиш, Мирабел? Погледни се! Ти си… ти. А аз съм си аз. И съм човешко същество.

Вътрешностите ми сякаш се разтекоха. Напрежението вече беше почти задушаващо. Жужеше между телата ни. Притегляше ни като хиляда фини, невидими нишки. Поставих длан върху гърдите му.

— И не мислиш, че аз съм? — попитах. Плъзнах ръка нагоре и той я спря със своята.

— Мисля, че имаш други неща, за които да се тревожиш. — Направи пауза. — И съм напълно сигурен как всъщност каза, че не ме харесваш.

Когато се опитах да помръдна отново ръката си, той я отблъсна и я притисна към вратата. И докато държеше нея — и мен — там, затвори и последното съвсем малко пространство между нас. Нямаше никакво друго място, където да отида, и никакво друго място, където исках да отида. Нещо се беше намотало на кълбо в гърдите ми, нещо стегнато и готово да избухне.

— Не е нужно да те харесвам — казах.

Пръстите му се стегнаха върху китката ми, а устните ни се срещнаха, трескави и алчни. Отново сложи другата си ръка на кръста ми и тогава долових у него последен опит за предпазливост.

— Айана ще убие и мен — каза. Не беше ясно пред кого изтъкваше този довод.

— Мислиш, че аз ти отвличам вниманието? Ти ми действаш много по-разсейващо. От деня, в който те видях на онзи кораб. — Едва разпознах собствения си глас. — Не е нужно да се омъжвам за теб, Грант, но имам нужда да те изхвърля от организма си. Трябва да приключа с това, за да мога да се безпокоя за други неща.

Той ме държеше — държеше нас — там, крепящи се сякаш на ръба на бръснач, докато търсеше по лицето ми някакъв отговор. Най-накрая сигурно го беше намерил, защото каза:

— Няма начин аз да съм ти действал по-разсейващо.

А после устните му се озоваха върху врата ми, на бузата ми, а после обратно върху устата ми, по-ненаситни и по-настоятелни отпреди. Отдръпнахме се с препъване от вратата и накрая отново се озовахме на пода, с тялото му върху моето. Ръцете ми се плъзнаха под ризата му и дори не осъзнах, че впивам нокти в гърба му, докато той не изпъшка леко от изненада и се отдръпна. Тежестта на погледа му ме приковаваше така силно, както и останалата част от него. Долових познатия, вманиачен поглед. Само че този път това, което искаше да разгадае, не беше улика.

Ръцете и устните му се движеха почти навсякъде по мен, а когато пропуснаха да стигнат до някои места, аз сама го насочих натам. Чувствах се пияна, опиянена както от онова, което правеше с мен, така и от въздействието, което имах върху него. Това беше Грант, изцяло лишен от цинизма и внимателната си пресметливост. Това беше необузданият Грант, чиято бдителна природа бе временно заслепена от инстинкта.