Среднощният диамант [bg]

— Какво е това? — промърморих, докато той измъкна последната връзка и метна елечето през стаята.

— Нищо. — Очите му ме обходиха от горе до долу. — Старо изгаряне.

Допря устни до едно място точно над центъра на гръдната ми кост. Издишах шумно и понечих да затворя очи… но не можех да отърся онзи белег от ума си. Заля ме вълна от емоция, от съчувствие, толкова странно в такъв разгорещен миг. Онази рана — онова изгаряне — не е била дребна работа. Какво ужасно преживяване, помислих си. Порази ме по някакъв неочакван начин и за няколко мига светът ми се съсредоточи върху него, вместо върху онова, което правех с него.

Плъзнах ръка към лицето му и го повдигнах, обгръщайки с длан бузата му, вглеждайки се в очите му.

— Сигурно е боляло ужасно — казах тихо. — Но ти си се преструвал, че не боли. Познавам те.

Той спря и се взря в мен: изглеждаше толкова погълнат от момента — от мен — че дори не бях сигурна дали ме беше чул. После примигна няколко пъти, сякаш се опитваше да се събуди от някакъв сън, и видях как онзи остър като бръснач ум си проправя обратно път през мъглата на желанието. Изучаваше лицето ми със стряскаща настойчивост, която отначало ми се стори примесена със стъписване, после — с объркване. Скоро последва цял парад от други емоции: раздразнение, гняв и — невероятно — страх. Изчезнаха в миг и изражението му накрая стана студено. Отдръпна се рязко и седна на пети. За няколко зашеметени мига единственият звук в стаята беше затрудненото ни дишане.

— Какво има? — попитах. Отново протегнах ръка към него и той скочи на крака.

— Това е. Край. Трябва да си вървиш.

Подпрях се на лакът, твърде объркана, за да се смущавам, че се изтягам полугола на пода му.

— Аз… какво? Защо?

— Защото е късно. — Грант грабна ризата си и се отдръпна в другия край на стаята.

Страстта още гореше в мен, но започваше да потрепва, когато нещо ледено и ужасно бавно се просмука в мен. Аз също се изправих.

— Грант, не исках да…

— Късно е — повтори той със суров тон, който познавах добре. Отново се беше затворил в себе си. Отново беше овладян. Неуязвим — или поне се преструваше на такъв. Гледах объркано как навлече ризата и приглади назад косата си, все още извърнал поглед от мен.

— Кажи ми какво не е наред — настоях.

— Това беше ужасна… ахх. — Беше понечил да се обърне, видя ме и отмести поглед. — Може ли да си облечеш отново ризата?

Останах, както си бях:

— Наистина ли ме изхвърляш?

— Правя ти услуга. И ще те отведа у дома. Покри ли се вече?

— Не. — Гневът започна да измества тлеещите остатъци от страстта. — Ти метна всичко ей там.

Той се приближи бавно до мястото, където се бяха озовали ризата и елечето джъмп. Все още извърнал очи, ги метна обратно в моята посока. Връзките лежаха на оплетена купчина в краката ми. Нямаше начин целият джъмп отново да бъде сглобен скоро, и аз го натиках в един от големите джобове на палтото. Облякох отново само ризата и я закопчах с треперещи ръце.