Среднощният диамант [bg]

— Искаш ли да си опиташ късмета? — обърна се към третия.

Онзи заговори дръзко, но въпреки това отстъпи назад:

— Твоите хора измамиха нашия главатар! Твоят човек нямаше право да ни измъква онзи товар изпод носа.

— Вашият главатар ни е мамил много пъти — отвърна приятелски онзи със сабята. — И ако имаше поне капчица чест, нямаше да нареди подобно нападение. Сега се измитайте оттук, докато всички все още сме приятели. — Хвърли поглед към доскорошните си нападатели. Всичките бяха успели да се изправят отново, но не се бяха оттеглили. — А все още сме приятели, нали? — В дружелюбния тон се долавяше рязка нотка, остра и смъртоносна като сабята, която държеше.

— Да, всички все още сме приятели — каза онзи, когото бях ударила: изобщо не звучеше приятелски. — Хайде. — Направи знак на другарите си и бавно се отдалечиха, но не и без да хвърлят няколко погледа назад.

След като изчезнаха от поглед, онзи със сабята каза:

— Вече е безопасно.

Мислех, че говори на мен, докато не чух раздвижване зад друга купчина боклук. Една жена се изправи, притиснала към себе си малко дете, увито в одеяла.

— Благодаря ти, Том. Толкова много ти благодаря.

— Няма за какво да ми благодариш. Мислех, че Абърнети е по-добър от това, но дори аз понякога греша. Ще се погрижа да не се повтори. Нека те отведа вкъщи.

— О, не. Не мога те притеснявам повече. Ей там наблизо е. Благодаря ти отново. Дано Шестимата да те благословят.

Жената забързано се отдалечи, а мъжът не откъсна очи от нея, докато тя не влезе в една сграда надолу по улицата. После той се обърна към мен.

Носеше маска, но тя не беше предназначена за предпазване от природните стихии като моята. Беше една от украсените, много подобна на онези, които бях видяла сред по-ранните гуляйджии.

— А сега, мой ангеле хранител, трябва да ти благодаря. — Той прибра сабята си в ножницата и се поклони пред мен, смъквайки наметката си с елегантен жест. — Том Шортслийвс[2], на вашите услуги.

— Аз… приятно ми е да се запознаем, господин Шортслийвс — отвърнах, използвайки отново белсианския акцент. Макар да беше прибрал сабята, се държах на разстояние.

Той се изправи и наклони любопитно глава:

— Нима не сте чували за мен?

— Не. — Долавяйки, че това го разочарова, добавих: — Но аз току-що пристигнах в града.

— А. Тогава ви е простено, госпожице…? — Сви рамене, когато не отговорих. — Няма значение. Ангелите нямат нужда от имена, за да вършат делата си. А само от смели сърца.

Маската. Сабята. Драматизмът.

— Вие да не сте… — Направих пауза, мъчейки се да намеря вежлив начин да формулирам следващия си въпрос. — Да не сте един от мъжете, които се опитват да бъдат пирати?

Той отметна глава назад и се засмя:

— Скъпа, аз съм онзи, на когото всички подражават.

— Е, както казах, току-що пристигнах тук. Има много неща, които не знам.

А едно нещо, което не знаех, беше дали съм в опасност. Грант беше обяснил чудноватата роля на пиратите като хора, прилагащи закона, но не бях повярвала наистина. И все пак… този пират — или какъвто там беше — току-що беше спасил майка и дете пред очите ми.