Четвъртият гроб под краката ми [bg]

Скочих в Мизъри и се постарах да не изоставам от тях, без да си личи, че се старая да не изоставам от тях. За пръв път откакто я имах, проклех черешовочервения екстериор на Мизъри. Черно щеше да е по-добре. Или още по-добре сиво като пътната настилка. Тогава наистина щях да се слея с обстановката. Никога не бях желала мантия невидимка повече, отколкото в настоящия момент.

Когато спряха пред Общинска банка „Бернарило“, все още се надявах, че ще изтеглят допълнително пари за партито. Някой трябваше да плати за чипса и бирата. Паркирах на отсрещната страна и зачаках. Те постояха кротко няколко секунди, преди да изскочат от вана в пълно обирджийско снаряжение, завършващо с бели маски и полуавтоматични оръжия.

Оставих главата ми да тупне на волана и стоях нещастно22, буквално, чудейки се какво да правя. Днес просто не беше моят ден. Между желанието на баща ми да ме убие, желанието на Рейес да убие баща ми и най-готините мотористи, които бях срещала, които се оказаха прочути банкови обирджии, се зачудих защо изобщо излязох от апартамента си. Там си бях добре. Харесваше ми там. Беше топло и уютно също като затворническа килия, но поне никой не стреляше по мен и никой не го обираше. Поне доколкото знаех.

Чакайте. Може би все още можех да ги разубедя. Може би, ако Донован знаеше, че аз знам, щеше да се засрами и да спре цялото нещо.

А може би Чарлс Менсън23 наистина бе просто недоразбран поет.

Но си струваше опита. Имам предвид, че бяхме приятели. Приятелите не стреляха по приятелите си. Очевидно бащите го правеха, но приятелите бяха друга работа.

Оставих Маргарет в Мизъри и забързах през улицата, покрай кротко стоящия ван и в банката, колкото можех по-безшумно. Което не беше много. Обираха мястото, така че не беше трудно да забележат да влиза някой нов. Веднага се насочих към Донован. Готиното беше, че никой от тях не беше извадил пистолета си. За щастие изглежда не беше нужно. Донован беше зает да държи под око охранителя и клиентите, които бяха по очи върху пода. Със сигурност щяха да бъдат травматизирани и се чувствах зле заради тях, но все пак бях развълнувана за това, че Донован не беше насочил оръжие към тях, заплашвайки да им отнесе главите. Това беше много по-травматизиращо в дългосрочен план.

Останалите претърсваха чекмеджетата и сейфовете, а един от тях седеше на гишето на касиерите и надзираваше. Беше Ерик. Той ме забеляза и замръзна на място. Помислих си дали да не се усмихна и да помахам, но не исках да приличам на пълен идиот.

Когато погледнах отново към Донован, той ме наблюдаваше с кръстосани на гърдите ръце и килната настрани глава сякаш ме питаше: „Какво, по дяволите?“.