Четвъртият гроб под краката ми [bg]

Изненадана да открия изоставена лудница, пльосната в центъра на Албакърки, отложих с няколко дни посещението си там, след това отидох една нощ, когато пълната луна светеше ярко, а коремът ми бе пълен с евтино, неопределено вино. Докато се препъвах около мястото, охкайки и ахкайки заради забравеното оборудване, чудейки се какво точно би правил някой с инструменти, приличащи на градински ножици, Ракетата стоеше там.

Не бях сигурна кой от двамата се изненада повече от присъствието на другия, но след като успях да го убедя, че не бях там, за да му открадна пулчетата от играта на дама, бързо станахме приятели. Въпреки това, заради минималистичния подход на Ракетата към задържането на вниманието, ми отне няколко посещения, докато установя нещо особено в него. Бях открила, че бе починал през петдесетте. Освен това имал сестра, която починала по време на „Пустинна буря“21. Тя му правеше компания в лудницата, но все още не се бях срещала с нея.

И още по-странно, местна банда мотористи, Бандитите, притежаваха лудницата, в която живееше Ракетата, и живееха в съседство. С години се промъквах покрай тях, въпреки навика им да имат обучени да убиват ротвайлери, които да патрулират по всяко време, но лидерът им, здравеняк на име Донован, наскоро ми беше дал ключ за мястото. Още не го бях използвала, но днес изглеждаше като идеален ден да го изпробвам.

И все пак изглежда не можех да спра пред входната врата. Винаги спирах отстрани и криех Мизъри зад боклукчийски контейнер, така че да се промъкна, без да обявявам присъствието си. Очевидно този навик бе труден за превъзмогване. След като добре я заключих, потупах бронята на Мизъри и поех в търсене на великия Ракета. Или защото нямах интерес да се замесвам в случващото се зад щабквартирата на Бандитите.

Погледнах през бръшляна, покриващ телената ограда, и можех да видя задния двор на Бандитите, където имаха прикрепен стар гараж. Винаги имаха множество мотори и части, пръснати по пръстта, но отзад имаше паркиран ван и няколко мъже, облечени изцяло в черно товареха найлонови торби. Сред мъжете в черно бяха Донован и двамата му помощници: Майкъл, приличащ на Брандо мъж, който би изглеждал добре в балетна поличка, и Ерик, високо хлапе, което приличаше повече на гръцки принц, отколкото на моторист. Но това, което ме порази като най-странно, бе, че всички бяха облечени напълно еднакво. Ерик и Донован носеха черни кърпи около вратовете си, но с изключение на това имаше четирима мъже и една жена с черни блузи с дълъг ръкав и черни панталони във военен стил. Всички носеха кожени ръкавици и или носеха слънчеви очила, или ги бяха подпрели върху главите си. По мое мнение това отвеждаше цветовете на клуба на съвсем ново ниво. Но всеки за себе си.

Въпреки това имаше нещо във формата им. Огледах тримата главни: Донован, лидерът, и двамата му приближени, Майкъл и Ерик. Висок, средно висок и просто среден на ръст.