Warcraft - Нощта на Дракона

Тя пристъпи назад, уверена, че това е посоката, по която трябваше да се движи, и упорито продължи напред. Но не след дълго тя не видя нищо познато и по-лошото бе, че опитът й да се върне се оказа точно толкова объркващ, колкото предишния. После някъде в далечината тя чу гласовете на скардини. Макар че предпочиташе да стои далеч от тях, сега елфата реши, че те са най-добрата възможност не само да открие братовчед си, но и своето местоположение.

Съскащите и гърлени звуци обаче се отдалечаваха от нея. Дори когато ускори крачка, Верееса не успя да се приближи до тях. По-тревожното беше, че пътят й продължаваше да води надолу по-дълго, отколкото й се искаше. Тя нямаше представа какво се крие в дълбините на Грим Батол и точно сега нямаше никакво намерение да разбира, освен ако Зендарин не беше там… но това беше малко вероятно.

До голяма степен Верееса разчиташе както на очите си, така и на дребните кристали, вградени тук-там в стените. Беше очевидно, че кристалите са умишлено поставени и това донякъде я успокояваше, защото поне знаеше, че се движи по проходи, използвани от сегашните или предишните обитатели на планината.

В една малка зала тя откри тялото на трол, който явно навремето бе служил на орките. Прохладното подземие беше запазило трупа непокътнат и тя дори успя да види някои от татуировките по дългото и слабо тяло. Заостреното му лице беше изкривено в предсмъртна усмивка. До него тя откри малка секира и кама. И двете оръжия изглеждаха годни за употреба и тя бързо ги прибра.

Но щом остави тялото на вечния му сън, Верееса изведнъж се притесни, че не беше открила следа от причината за смъртта на трола. Освен че беше доста слаб, той изглеждаше почти жив. Дали не се беше изгубил и умрял от глад, далеч от другарите си? Това нямаше да е добра новина за рейнджъра. Но сега Верееса поне беше по-добре подготвена за сблъсък с врага, въоръжена със секира и кама.

Тя продължи да маркира пътя си. Но не след дълго той стана по-слабо осветен и тя най-накрая стигна до тунел, в който напълно липсваха следи от светещите кристали. С нарастващо притеснение Верееса се върна в предишния тунел и продължи по него, докато не стигна отново до друг, също неосветен. Още два пъти тя премина по дължината на осветения тунел, достигайки до други, изпълнени единствено с мрак. И най-сетне се убеди, че или някой — може би Зендарин — или дори самата планина си играе с нея.

Тя се спря пред поредния неосветен тунел и се замисли. Явно бе обречена да навлезе в мрака, затова просто пристъпи в тунела, който беше пред нея. От дълбините му тя дочу слаб глас. Верееса не разбра кой точно говори, но долови болка и умора. Въпреки вероятността това да се окаже капан, елфата забърза ход. Но колкото и да напрягаше уши, не успя да чуе отново гласа. Верееса не беше сигурна дали той всъщност не е бил плод на умореното й съзнание. Но вече беше избрала пътя си и нямаше намерение да се връща.