Вещерите от Сарамир
- Автор: Удинг Крис
- Серия: braided path #1
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вещерите от Сарамир». Краткое содержание книги:
И пазят тайната си.
Народът на Сарамир се страхува от тях и ги почита. Всяка жена се моли да не роди Различно дете.
Промяната настъпва, когато Кръвната Императрица на Сарамир признава, че единствената й дъщеря и наследница на трона е Различна.
Само за една нощ младата благородничка Кайку ту Макаима губи всичко: дома, семейството си и… живота си. Върната от полята на смъртта от странна жена на име Асара, Кайку открива, че нещо с нея не е наред. Преди да разбере какво, огнен демон излиза от тялото й и изпепелява Асара. Останала съвсем сама и напълно отчаяна, Кайку тръгва да търси помощ от братовчедка си в столицата.
Керванът им бе теглен от чифт манкстуи, чиято огромна сила задвижваше колона от седем фургона. Последните пет бяха покрити с брезент, а вътрешността им бе претъпкана с най-различни стоки, предназначени за изолирания Чайм. Първите два бяха открити, предназначени за пътници — снабдените им с тесни пейки стени позволяваха на шестима души да пътуват във всяка кола. Най-отпред седяха водачът на кервана — сух и своенравен старец с тънка риза върху жилестото му тяло — и дебелият собственик на колоната. Кайку, Асара и Тейн седяха в първата кола, а тази зад тях бе пълна със стражи, които си бъбреха нещо, облегнати на пушките си.
Тейн изучаваше лениво манкстуите, докато трополяха тежко по Прашния път. Бяха високи над два метра в холката, задните им крайници бяха къси, а предните — дълги, както беше при маймуните. Коленете им се огъваха назад, а краката им завършваха с широки плоски копита, за да издържат тежестта на масивния им скелет. Туловищата им бяха покрити с дебела рунтава козина с оранжевочервен цвят, наследство от арктическия им произход; и въпреки това като че ли сарамирските горещини изобщо не им се отразяваха зле. Широките им муцуни бяха отпуснати, тъжни и набраздени от бръчки, създавайки погрешното впечатление за натрупана житейска мъдрост, а две къси и дебели бивни надничаха изпод долната им устна, увенчаващи ъгловатата им челюст.
Какви странни създания бяха, помисли си Тейн, и въпреки всичко изглеждаха съвършени. Всяко от творенията на Еню беше същинско чудо, дори и хищниците, които от време на време нападаха хора. Сърцето му помръкна при спомена за Различната жена, която бяха срещнали в Аксками. Външността й изглеждаше неопетнена, ала отвътре беше покварена и уродлива, истинска обида за сътворението. Богинята на природата бе създала всяко от децата си поради някаква причина, а Различните сякаш се надсмиваха над нея.
Към края на деня свърнаха от главния път, оставяйки зад себе си трафика на разхлопаните каруци и пъстро боядисаните каляски, за да се насочат на север. Названието на Прашния път бе изключително подходящо, защото всяка стъпка на манкстуите вдигаше цели облаци прах. По-голямата част от Фо представляваше необятна камениста пустош, осеяна със сипеи и скали, с оскъдна растителност, като изключим трънливите шубраци. Надморската му височина бе по-голяма от тази на континента и земята му беше безмилостна. Костите й бяха оголени от брулещите го от хилядолетия ветрове и дъжд, в резултат на което почвата на острова бе станала корава и неплодородна.
След като Прашния път остана зад гърба им, поеха по по-неудобни и неравни черни пътища, нищо повече от плитки коловози, издълбани земята от минаващите каруци и кервани като техния. Не бяха изминали още километър и половина, когато водачът им свърна от пътя и спря кервана, подреждайки колите в кръг.
Дебелият собственик мигом се втурна да помогне на Асара да слезе от пътническия фургон. Той беше плешив, с подпухнали устни, малки очички и нос, потънали в тлъсти, увиснали черти. Лицето му приличаше на рибешка глава, а името му беше Отин.
— Защо спряхме? — попита тя, докато хващаше ръката му. Кожата му беше студена и лепкава.
— Най-добре е да стоим далеч от планините през нощта — рече той. — Опасно е. Но не се тревожете — утре ще бъдем в Чайм.
Запалиха огън и Кайку бе изненадана от рязкото падане на температурата със залязването на слънцето. Част от стражите поеха охраната на струпаните в кръг фургони, докато останалите се разположиха пред ярките, неуморни пламъци. Странният характер на тази земя, непознатите хора, които я заобикаляха, и предупрежденията за опасност я караха да се чувства малко притеснена. Тя протегна ръце към огъня, заслуша се в приказките на стражите и не след дълго усети как освен приятната топлина, в тялото й се разлива и някакво необичайно спокойствие.
— Островът е прокълнат, няма съмнение в туй — каза водачът на кервана. Това беше често срещано оплакване в Сарамир, ала никога не бяха чували да се използва и за Фо. — Тумор в костите на земята.
— Същото е и на континента — рече Тейн. — Поквара, за която нямаме противоотрова, нито пък знаем откъде идва. Някога горите бяха безопасно място, а сега гледаме да сме по-далеч от тях посред нощ. Дивите зверове стават все по-агресивни, а духовете, които обитават дърветата, са станали хладни и безразлични.