Мрак по пладне
- Автор: Баркли Джеймс
- Серия: Chronicles of the Raven #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мрак по пладне». Краткое содержание книги:
Премести се до него и беше посрещната със слаба усмивка, от която цялото й тяло изтръпна.
— Искаш ли да отидем при реката? Притъмня, няма опасност да ни видят.
Дензър се вторачи в нея, челото му се набръчка.
— За какво да ходим там?
— Не се ли подразбира? — смънка под носа си Илкар.
— Не ни се бъркай! — сопна му се Ериан. — Дензър, моля те…
Той вдигна рамене и мудно се изправи с въздишка.
— След теб — посочи вяло. Ериан присви очи, но си замълча.
— Не се отдалечавайте — предупреди Хирад. — Не знаем кой може да е наблизо.
Тя се шмугна под провиснал клон и тръгна надясно по склона към реката. Лунната светлина й стигаше да вижда къде стъпва.
Над брега от заоблени камъчета и тиня надвисваха клони и тя свърна наляво, заобикаляше локви и накрая намери по-равно място встрани от реката, заобиколено от дървета. Седна на леко влажната земя и се загледа в широката бавна Три, която си течеше неизменно към Тривернския залив. В сумрака водата изглеждаше тъмносива като мръсна киша и гледката не я разведряваше.
След малко се появи и Дензър. Запали лулата си, защото май не знаеше какво друго да направи.
— Седни — потупа тя тревата до себе си.
Той пак сви рамене, но се постара да не е съвсем близо до нея.
— Защо не ми говориш? — попита Ериан.
Не знаеше как да подхване този разговор, но трябваше някак да го разприказва — не само заради себе си, а за доброто на всички Гарвани.
— Говорим си — отвърна Дензър. — О, да, много се радвам на тези „Как си?“ и „Добре съм“. Много смислени и приятни беседи водим.
— А за какво искаш да говорим?
— За теб! В името на боговете, Дензър, не разбираш ли какво ти се случи, след като извърши Крадеца на зората?
— Нищо не се е случило — защити се той. — Просто вникнах докрай в същината на магията.
— Ха, чудесно ти се е отразило. Откъсна те от нас… и от мен, започна да се държиш адски надменно. Все едно изведнъж станахме недостойни за теб.
— Не съм си го и помислял.
— Но така изглежда отстрани. Зъбиш се на Илкар, ядосваш Хирад, а мен почти не ме забелязваш.
Очите й се наляха със сълзи. Само преди няколко дни бе положил глава в скута й, а тя толкова се гордееше с него, щастлива да го види жив и слисана от успеха му. Но той издигна стена около чувствата си и сега беше толкова безпомощна…
— Какво се мъти в тази твоя глава?!
— Нищо — тихо отвърна Дензър.
— Именно! — изфуча Ериан. — Откакто си възвърна запасите от мана, сякаш нищо не те интересува. Нито аз, нито Гарваните, нито нашето дете.
— Не е вярно.
Още не искаше да я погледне. Понечи да го докосне, но сърцето й се сви, щом си представи как той ще се отдръпне.
— Добре, тогава говори с мен. Моля те…
Дензър въздъхна и малко оставаше Ериан да го шамароса. А после погледите им се срещнаха най-сетне и тя прозря, че му е трудно да намери думи.
— Не знам как да започна…
— Имаме цялата нощ.
— Не бих казал. — Устните му трепнаха в усмивка. — Ти разбираш магията, знаеш колко енергия изсмуква контролът над маната и как запасите от мана се изчерпват при заклинание. Знаеш и че всеки маг търси нови начини да намали това изчерпване. А на мен почти всичко ми бе дадено наготово. Но не е само това…
Ериан се сдържаше да не го прекъсне. Не знаеше имат ли неговите мисли нещо общо с онова, което я мъчеше, но поне й олекна, че чува гласа му.
— Там е работата, че всички имаме дело на живота си и съкровени мечти. А аз открих, че разковничето е никога да не сбъдваш най-великата си мечта.
Дензър пак се зазяпа в реката.
— Обърках се — промълви Ериан. — За какво му е на човек да преследва цел, която всъщност не иска да постигне?
— А какво ще прави, когато е преодолял най-голямото предизвикателство в живота си? — попита на свой ред Дензър.
Тя не можа да измисли отговор веднага.
— Винаги има нещо друго за вършене…
— И аз си мислех същото. Но ако то не може да се мери по значение с вече направеното?
— Аз…
Стори й се, че го разбира по-добре. За миг късчетата като че се наместиха в пълна картина… но не съвпадаха.
— Как тъй не ти е останало нищо? Тук сме, защото трябва да затворим онова разкъсване и защото никой друг не може да го направи. Как е възможно това да не е важно за теб?
— Не знам.
— Ако се провалим, ще умрем. Ти също.
— Но смъртта вече не ме плаши. Аз извърших Крадеца на зората. Постигнах нещо, което уж беше непосилно за мен. Единственото, за което можех да си мечтая, защото знаех, че никога не бих успял да го направя. Само че успях и сега съм опустошен. И ако умра сега, ще знам, че съм си свършил работата.