Мрак по пладне
- Автор: Баркли Джеймс
- Серия: Chronicles of the Raven #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мрак по пладне». Краткое содержание книги:
— Благодаря за комплимента — кимна варваринът. — Слушайте, за вестите не знам, ама той се бои да не пострада, затова имал нужда от нов Драконан. Тоест от мен.
— Какво?! — подскочиха и тримата магове.
— Ъхъ, и аз се сащисах. Но той си мисли, че аз мога да бъда връзката, пък вие тримата ще правите каквото му е потребно. Избрал ме, защото познавал съзнанието ми. Много силно било, тъй рече — поизпъчи се Хирад.
— Да, на твоето вироглавство може само да се завижда — ухили се Илкар.
— Не си се съгласил, нали… — отрони Дензър. Хирад изви вежда насреща му.
— Съгласих се, разбира се. Нямаше как иначе.
— Много съм ти признателен — озъби се тъмният маг.
— Какво те мъчи, а? — започна да се ядосва варваринът. — Да имах някакъв избор случайно?
— Имал си, да. Можеше да му откажеш. Ами ако не искам да бъда Драконан?
— Ти няма и да бъдеш Драконан. Аз ще бъда. А ти ще си нещо като… де да знам, помощник.
— Голям майтапчия си, Хирад. Помощник, значи. Я си го заври това в…
— Дензър, по-кротко с този твой глас — скастри го Незнайния. — Вдигаме такъв шум, че ще си докараме на главите всички западняшки племена. Ние сме Гарваните, спомняйте си това понякога.
— Ти не беше в главата ми… — разпалено каза варваринът на мага от Ксетеск.
— Хирад! — намръщи се Незнайния.
— Чуйте ме де! — заговори по-тихо Хирад. — Усещах, че аз… всички ние сме нужни на Ша-Каан колкото и той на нас. Дензър, нали не си забравил, че ако той и цялото му Люпило умрат, това ще е краят и за нас? Наш дълг е да му помогнем да се опази. Затова и аз се нуждая от вашата помощ. Нямаше време да питам искате ли или не. Направих каквото беше редно.
Дензър се премести до огъня и срещна укорния поглед на Ериан.
— Поне в едно си прав — промърмори тъмният маг. — Нямаме време.
Всички се обърнаха към него — едва сега се сетиха, че не знаят какво е научил от мисловната връзка.
— Добре, вече съм уплашен — процеди Илкар, след като се прокашля. — Защо нямаме време?
— Защото ни остават само осем дни да затворим разкъсването.
Дарик беше въодушевен. След осем дни неспирна, ободряваща духа му езда кавалерийският отряд се готвеше да удари по снабдителния лагер на западняците от западната страна на Гиернатския залив. Съгледвачите съобщиха, че няма много войници и работници, едва ли са повече от сто и петдесет. Понякога пристигали каруци е товари откъм река Южни сили — тя извираше от Гаранските планини, течеше към Южния океан и бележеше границите на древната родина на западняците.
Дарик знаеше, че конете няма да издържат дълго, но краят на похода наближаваше. След унищожаването на лагера предстоеше кратко плаване през залива и може би ден отдих.
Разполагаше със сто и деветдесет бойци и осемнадесет магове. Съставиха плана за атаката. Най-сериозна опасност представляваха трите наблюдателни кули с по трима часови на всяка. Дарик отдели за ликвидирането им всичките си стрелци с лък — общо четиринадесет, и достатъчно магове, които да ги пазят с въздушни щитове. Основните му сили щяха да ударят по големите складови шатри, заобиколени с палатки, след като останалите магове стоварят огнените си заклинания върху лагера.
Спря коня си начело на отряда и се обърна към своите войници.
— Те нападнаха земите ни, убиват наши сънародници. Колко от нашите загинаха при Подкаменния проход и в Джулаца досега? А само на боговете е известно какво става в Блекторн, Гиернат и Арлън, в Ерскан, Денебре и Еймот. Те не знаят що е милост. Забравете я и вие. Убийте ги, за да не ви убият. Искам този лагер да изгори, нека почернялата земя остане за спомен и за назидание. Изтокът няма да преклони глава пред Запада. Школите ще се съхранят. Западняците ще бъдат прогонени от нашите земи, домове и постели. С мен ли сте?
Дружният рев подплаши птиците наоколо. Дарик кимна.
— Тогава напред!
Кавалерията се понесе в галоп към залива.
Гарваните седяха притихнали около печката, всеки улисан в мислите си след чутото от Дензър. Уил се бе облегнал на лежащия вълк, който се ослушваше и оглеждаше тези нови земи за лов.
Ериан се озърна към двамата, които си оставаха приятели дори сега. А нейната близост с Дензър като че изчезна. Той стискаше в зъбите си отдавна угасналата лула и разсеяно побутваше изсъхнали листа по земята. Тя се намръщи и внимателно опита да достигне съзнанието му чрез маната, но както често се случваше напоследък, долови само плътна преграда. Не знаеше дали Дензър съзнава, че се е затворил за нея, дали мислеше за друго, освен за Крадеца па зората и какво му е причинило заклинанието.