Приказка без край
- Автор: Энде Михаэль Андреас Гельмут
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Краев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Приказка без край». Краткое содержание книги:
Бастиян Балтазар Букс е мечтателно момче на 10–11 години, което силно обича да чете и да си фантазира. След смъртта на майка му, баща му се затваря в себе си и почти не общува със сина си. Бастиян няма приятели. Пълен, блед, нерешителен и слаб ученик, той често е жертва на присмех и груби шеги от връстниците си. Един ден, преследван от група съученици, Бастиян попада в антикварната книжарница на Карл Конрад Кореандър. Той пожелава книгата („Приказка без край“), която господин Кореандър чете и я открадва, тъй като недружелюбният антиквар му заявява, че не обича децата и е ясно, че не би могъл да я получи по друг начин. Когато стига до училище, Бастиян открива, че е закъснял, качва се на училищния таван и започва да чете.
— С удоволствие — отговори Бастиан.
След като закусиха, те излязоха на стълбата пред двореца на Кверквобад, където вече ги чакаше Фухур. На площада междувременно се бе събрала голяма тълпа от хора, но този път гостите, дошли в града за турнира, бяха малко. Повечето бяха амаргантци — мъже, жени и деца, всичките добре сложени, синеоки, облечени в красиви одежди от сърма. Повечето от тях носеха със себе си сребърни струнни инструменти, като арфи, лири, китари или лютни, на които съпровождаха своите изпълнения, защото всеки се надяваше да може да покаже изкуството си пред Бастиан и Атрею.
Отново бяха донесени кресла. Бастиан седна по средата, между Кверквобад и Атрею. Фухур се разположи зад тях.
Тогава Кверквобад плесна с ръце и когато настъпи тишина, каза:
— Големият разказвач ще изпълни нашето желание. Той ще ни подари нови приказки. Приятели, покажете най-хубавото, на което сте способни, създайте му добро настроение.
Всички амаргантци на площада се поклониха дълбоко и мълчаливо. Тогава първият пристъпи напред и започна да рецитира. След него взеха да излизат все нови и нови. Всичките имаха красиви и звучни гласове и владееха добре това изкуство.
Приказките, стихотворенията и песните, които те поднасяха, бяха увлекателни, весели или пък тъжни, но ще отнеме много време, ако разкажем всички. Затова ще го сторим друг път. Бяха около стотина на брой. После те почнаха да се повтарят и жителите на Амаргант, които сега излизаха на сцената, не можеха да изпълнят нищо друго освен онова, което вече бяха издекламирали предшествениците им.
Въпреки това възбудата на Бастиан нарастваше с всеки миг. Той чакаше да дойде неговият ред. Желанието му се бе изпълнило точно както искаше. Едва го сдържаше да разбере дали ще се сбъдне и всичко останало. Погледна Атрею отстрани, но той си седеше, слушаше и лицето му дори не трепваше. Не можеше да се разбере какво го вълнува.
Най-сетне Сребърният старец Кверквобад накара съгражданите си да спрат. Той се обърна с въздишка към Бастиан и рече:
— Нали ти казах, Бастиан Балтазар Букс, че запасите ни са малки. Не по наша вина няма достатъчно приказки. Както виждаш, правим каквото можем. А сега ще ни подариш ли една от твоите приказки?
— Ще ви подаря всички приказки, които съм съчинил досега — каза Бастиан великодушно, — защото аз ще си измисля още много нови. Доста от тях съм разказвал на едно малко момиченце на име Криста, но повечето — само на себе си. Така че никой друг не ги знае. Ала ще са нужни седмици и месеци, за да мога да разкажа всяка поотделно, а толкова дълго ние не можем да останем при вас. Затова ми се иска да ви разкажа една приказка, в която се съдържат всички останали. Заглавието й е „Историята на Амаргантската библиотека“.
Той помисли малко и започна с първото, което му дойде наум:
„В прастари времена живяла в Амаргант една Сребърна старица на име Квана, която управлявала града. В онези отдавна отминали дни го нямало нито Езерото на сълзите Мурху, нито пък Амаргант бил построен от специално сребро, устойчиво на водите му. Това бил един съвсем обикновен град с къщи от камък и дърво, който бил разположен в една долина сред гористи хълмове.
Квана имала син на име Квин, който бил голям ловец. Един ден Квин зърнал в гората еднорог. На върха на неговия рог греел скъпоценен камък. Той убил животното и Отнесъл Камъка в къщи, но с това навлякъл голямо зло на град Амаргант. Започнали да се раждат все по-малко деца. Ако не се намерело спасение, градът щял да опустее. Но еднорогът не можел да бъде съживен и никой не намирал изход.
Тогава Сребърната старица изпратила вестоносец в Южния оракул, който все още съществувал, за да получи от Уйулала съвет, какво да правят. Но Южният оракул бил толкова далече, че пратеникът тръгнал като млад мъж, а се върнал като старец. Сребърната старица Квана била вече отдавна умряла и синът й Квин заел междувременно нейното място. Той, естествено, също бил твърде стар, както и всички останали амаргантци. Имало само две деца — едно момче и едно момиче. Момчето се казвало Аквил, а момичето — Муква.
И така, пратеникът оповестил, че гласът на Уйулала му разкрил тайната — Амаргант ще оцелее, ако го направят най-красивия град на Фантазия. Само по този начин можело да се поправи злото, причинено от Квин. Но това жителите на Амаргант можели да направят само с помощта на олелийците, най-грозните същества във Фантазия. Наричали ги също Вечно плачещите, защото непрекъснато проливали сълзи от мъка, че са толкова грозни. Но именно с тези потоци от сълзи те промивали от глъбините на земята онова специално сребро и правели от него най-прекрасен филигран.