Приказка без край
- Автор: Энде Михаэль Андреас Гельмут
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Краев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Приказка без край». Краткое содержание книги:
Бастиян Балтазар Букс е мечтателно момче на 10–11 години, което силно обича да чете и да си фантазира. След смъртта на майка му, баща му се затваря в себе си и почти не общува със сина си. Бастиян няма приятели. Пълен, блед, нерешителен и слаб ученик, той често е жертва на присмех и груби шеги от връстниците си. Един ден, преследван от група съученици, Бастиян попада в антикварната книжарница на Карл Конрад Кореандър. Той пожелава книгата („Приказка без край“), която господин Кореандър чете и я открадва, тъй като недружелюбният антиквар му заявява, че не обича децата и е ясно, че не би могъл да я получи по друг начин. Когато стига до училище, Бастиян открива, че е закъснял, качва се на училищния таван и започва да чете.
Тогава всички амаргантци тръгнали да търсят олелийците, но никой не успял да ги намери, тъй като те живеят дълбоко под земята. Накрая останали само Аквил и Муква. Другите измрели, а и те междувременно също пораснали. И тъкмо те двамата успели да намерят олелийците и да ги придумат да превърнат Амаргант в най-красивия град на Фантазия.
Така олелийците построили първо един сребърен шлеп, а върху него — малък дворец от филигран, и го поставили на централния площад в измрелия град. После прокарали под земята поток от сълзите си и той бликнал като извор в долината между гористите хълмове. Горчивите води я изпълнили и тя се превърнала в Езерото на сълзите Мурху, по което плавал първият сребърен дворец. В него живеели Аквил и Муква.
Ала олелийците поставили на двамата млади едно условие и то било те и всички техни потомци отсега нататък да се посветят на песните и приказките. Докато правели това, олелийците щели да им помагат, защото по този начин и те щели да имат дял в тяхното изкуство и грозотата им щяла да допринесе за нещо красиво.
Така Аквил и Муква основали библиотека и това е прочутата Амаргантска библиотека, където събрали всички мои приказки. Те започнали с тази, която току-що чухте, но постепенно една след друга се натрупали и всички останали, които някога съм разказвал. В края на краищата приказките станали толкова много, че нито те двамата, нито многобройните им потомци, които днес обитават Сребърния град, могат да ги прочетат или разкажат докрай.
А най-красивият град на Фантазия съществува и днес, защото олелийците и жителите на Амаргант спазили поетото обещание, макар двата народа вече да не се познават. Само името на Езерото на сълзите Мурху напомня за това събитие от прастари времена.“
Когато Бастиан свърши, Сребърният старец Кверквобад бавно се надигна от креслото си. Лицето му бе озарено от усмивка.
— Бастиан Балтазар Букс, ти ни подари много повече от една приказка, много повече от всички приказки на този свят. Ти ни дари с произход. Сега вече знаем откъде е дошло езерото Мурху, как са се появили нашите сребърни кораби и дворци, които плават по езерото. Сега вече знаем защо от дълбока древност сме народ на певци и разказвачи и преди всичко сега разбрахме какво има в онази голяма кръгла сграда в нашия град, в която още никой не е стъпвал, защото е затворена от прастари времена. В нея се криело най-голямото ни богатство, а ние досега не сме и подозирали. В нея се намира Амаргантската библиотека!
И самият Бастиан беше слисан, че всичко, което той току-що разказа, бе станало реалност. (Или пък открай време си е било така? Граограман би казал: „И двете!“) Във всеки случай той искаше да се увери със собствените си очи.
— А къде е тази сграда? — попита той.
— Ще ти я покажа — рече Кверквобад, обърна се към тълпата и извика: — Елате всички с нас! Може би днес ще станем свидетели на още много други чудеса!
Дългото шествие, начело на което вървеше Сребърният старец, а до него — Атрею и Бастиан, се отправи по кейовете, свързващи сребърните кораби един с друг, и най-накрая спря пред голямо здание, което се намираше върху кръгъл кораб и също имаше формата на огромна сребърна цилиндрична кутия. Външните стени бяха гладки и без украшения, а също и без нито един прозорец. Имаше само една голяма врата, но тя беше затворена.
В средата на гладката сребърна врата в кръгъл обков беше поставен камък, приличащ на парче прозрачно стъкло. На него имаше следния надпис:
— Никой от нас не е в състояние да разгадае този надпис — каза Кверквобад. — Никой от нас не знае какво значат думите Йор и Минроуд. И никой досега не е открил името на камъка, въпреки че всички непрекъснато се опитваме. Но ние можем да използваме само имена, каквито във Фантазия вече има. А тъй като те са названия на други неща, никой не успя да накара камъка да светне и с това да отвори вратата. Знаеш ли името му, Бастиан Балтазар Букс?
Настъпи пълна тишина. Всички жители на Амаргант, а също и чужденците, притаиха дъх в очакване.
— Ал Тсахир! — извика Бастиан.
И в същия момент камъкът грейна, изскочи от обкова и падна право в ръката на Бастиан. Вратата се отвори.
Хиляди гърла ахнаха от учудване.
Хванал в ръка светещия камък, Бастиан влезе през вратата, следван от Атрею и Кверквобад. Тълпата напираше след тях.