Приказка без край
- Автор: Энде Михаэль Андреас Гельмут
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Краев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Приказка без край». Краткое содержание книги:
Бастиян Балтазар Букс е мечтателно момче на 10–11 години, което силно обича да чете и да си фантазира. След смъртта на майка му, баща му се затваря в себе си и почти не общува със сина си. Бастиян няма приятели. Пълен, блед, нерешителен и слаб ученик, той често е жертва на присмех и груби шеги от връстниците си. Един ден, преследван от група съученици, Бастиян попада в антикварната книжарница на Карл Конрад Кореандър. Той пожелава книгата („Приказка без край“), която господин Кореандър чете и я открадва, тъй като недружелюбният антиквар му заявява, че не обича децата и е ясно, че не би могъл да я получи по друг начин. Когато стига до училище, Бастиян открива, че е закъснял, качва се на училищния таван и започва да чете.
Бастиан с усмивка поклати глава и каза:
— Ти не се заблуждаваш, Атрею. Ти беше онзи, който ме заведе при Детската царица, за да й дам ново име, и аз ти благодаря за това.
През тълпата от зрители като полъх на вятър премина шепот, изпълнен със страхопочитание.
— Ти обеща да ни кажеш името си — отвърна Атрею, — защото освен Златооката повелителка на желанията все още никой друг във Фантазия не го знае. Ще го сториш ли?
— Казвам се Бастиан Балтазар Букс.
Зяпачите не можеха повече да издържат. Избухнаха хиляди ликуващи възгласи: „Да живее!“ От въодушевление мнозина започнаха да танцуват, така че кейовете и мостовете, та даже и целият площад се разклатиха.
Смеейки се, Атрею протегна ръка към Бастиан и Бастиан я хвана. Така — ръка за ръка — те преминаха по площада, за да стигнат края му, където на стъпалата на двореца ги чакаха Сребърният старец Кверквобад и Драконът на щастието Фухур.
Тази вечер в град Амаргант имаше празник — най-големия, който някога е устройван там. Всичко, което имаше крака — къси или дълги, криви или прави, — танцуваше, и всичко, което имаше глас — красив или неприятен, дебел или тънък, — се смееше и пееше.
Когато се стъмни, жителите на Амаргант запалиха по корабите и дворците хиляди светлини. А среднощ имаше такава заря, каквато дори и във Фантазия не бяха виждали. Бастиан беше заедно с Атрею на балкона, отляво и отдясно стояха Фухур и Сребърният старец Кверквобад. Те гледаха как пъстроцветните огнени снопове по небето и хилядите светлини на Сребърния град се отразяват в тъмните води на Езерото на сълзите Мурху.
СЕДЕМНАЙСЕТА ГЛАВА
Един дракон за юнака Хинрек
Сребърният старец Кверквобад бе потънал в сън на креслото си, защото беше късно през нощта. Така той пропусна най-върховното удоволствие, което можеше да изживее през своите сто и седем години. Същото се случи и с много други жители и гости на Амаргант, които, изтощени от празника, легнаха да спят. Малцина бяха все още будни и тъкмо те станаха свидетели на нещо, което по красота далече надхвърляше всичко чуто от тях през целия им живот.
Пя Фухур, белият Дракон на щастието.
Той кръжеше високо в нощното небе над Сребърния град и Езерото на сълзите. Гласът му се носеше като камбанен звън из въздуха. Това беше песен без думи, великата проста мелодия на истинското щастие. Тя разтвори сърцата на всички, които я чуха.
Същото се случи и с Бастиан и Атрею, които седяха на широкия балкон в двореца на Кверквобад. Двамата чуха за пръв път как пее Драконът на щастието. Без да усетят, те се бяха хванали за ръка и слушаха, изпаднали в мълчалив възторг. Всеки от тях знаеше, че и другият чувства същото — щастието да срещнеш приятел. И те не смееха да го смутят с приказките си.
Но тези незабравими мигове отлетяха, песента на Фухур се чуваше все по-слабо и по-слабо и накрая замря.
Когато всичко утихна, Кверквобад отвори очи, стана и извинявайки се, каза:
— Какво да се прави, сребърните старци като мен се нуждаят от сън. При вас, младите, е другояче. Не ми се сърдете, но аз сега ще отида да си легна.
Те му пожелаха лека нощ и Кверквобад си отиде.
Двамата приятели останаха още дълго да седят така мълчаливо, вперили поглед в нощното небе, където Драконът на щастието кръжеше с бавни и спокойни вълнообразни движения. От време на време прелиташе като тясно бяло облаче пред кръглата месечина.
— Фухур изобщо ли не спи? — попита най-накрая Бастиан.
— Той вече спи — отговори тихо Атрею.
— Ама както си лети ли?
— Да, той не обича да живее в къщи дори когато те са толкова големи, колкото дворецът на Кверквобад. Чувства се притеснен, затворен и се старае да се движи колкото може по-внимателно, за да не събори или бутне нещо. Какво да се прави, като е много голям. Затова обикновено спи във въздуха.
— Мислиш ли, че ще ми разреши веднъж и аз да полетя с него?
— Положително. Във всеки случай не е проста работа. Първо трябва да свикнеш.
— Аз съм яздил Граограман — не се стърпя да се похвали Бастиан.
Атрею кимна й го погледна с възхищение.
— Спомена го, когато си мерехте храбростта. Как успя да надвиеш Пъстрата смърт?
— Нали имам Златин — рече Бастиан.
— Ах! — възкликна Атрею. Изглеждаше много слисан, но не каза нищо повече.
Бастиан извади знака на Детската царица изпод ризата си и го показа на Атрею. Атрею го разглежда продължително и тогава промълви:
— Значи сега ти носиш Сиянието.
Лицето му се стори на Бастиан малко недружелюбно, затова побърза да каже:
— Искаш ли пак да го поносиш?
Той понечи да свали верижката.