Приказка без край
- Автор: Энде Михаэль Андреас Гельмут
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Краев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Приказка без край». Краткое содержание книги:
Бастиян Балтазар Букс е мечтателно момче на 10–11 години, което силно обича да чете и да си фантазира. След смъртта на майка му, баща му се затваря в себе си и почти не общува със сина си. Бастиян няма приятели. Пълен, блед, нерешителен и слаб ученик, той често е жертва на присмех и груби шеги от връстниците си. Един ден, преследван от група съученици, Бастиян попада в антикварната книжарница на Карл Конрад Кореандър. Той пожелава книгата („Приказка без край“), която господин Кореандър чете и я открадва, тъй като недружелюбният антиквар му заявява, че не обича децата и е ясно, че не би могъл да я получи по друг начин. Когато стига до училище, Бастиян открива, че е закъснял, качва се на училищния таван и започва да чете.
— Как така не съм чувал нищо за него?
— Смерг може да лети невероятно бързо и надалече. Досега винаги е избирал различни страни на Фантазия за набезите си. При това ги повтаря едва след половин столетие.
— И никой ли досега не е освободил някоя от робините му?
— Не, за това е нужен голям герой.
При тези думи бузите на юнака Хинрек отново поруменяха.
— Има ли Смерг уязвимо място? — попита той вещо.
— Ах! — отговори Бастиан. — За малко да забравя най-важното. Дълбоко в подземието на замъка Рагар има оловна брадва. Сигурно ще ми повярвате, че Смерг я пази като зеницата на очите си, ако ви кажа, че тя е единственото оръжие, с което може да бъде убит. С нея трябва да се отсекат двете му малки глави.
— Откъде знаете всичко това? — попита юнакът Хинрек.
Не се наложи Бастиан да отговаря, защото в този момент по улицата се разнесоха викове, изпълнени с ужас:
— Змей!… Чудовище!… Ето го там горе, на небето… Ужасно! Идва към града!… Всеки да се спасява както може!… Не, не, та той вече си има жертва!
Юнакът Хинрек се втурна към улицата и всички го последваха.
Нещо като огромен прилеп пляскаше в небето с криле. Когато се приближи, върху целия Сребърен град за момент сякаш надвисна студена сянка. Това беше Смерг и видът му беше точно такъв, какъвто Бастиан току-що го бе измислил. С двете си закърнели, но тъй опасни крачета, той бе сграбчил млада дама. Тя крещеше с всички сили и размахваше ръце и крака.
— Хинрек! — чуваше се все по-отдалече. — Помощ, Хинрек! Спаси ме, юнако мой!
После изчезна.
Хинрек вече бе извел врания си жребец от обора и се намираше на една от сребърните лодки, които плаваха към отсрещния бряг.
— По-бързо! — подвикваше той на лодкаря. — Ще ти дам каквото искаш, само побързай!
Бастиан го проследи с поглед и промълви:
— Надявам се, че не му дадох твърде трудна задача.
Атрею го изгледа отстрани. После каза тихо:
— Май ще е добре и ние да тръгваме.
— Накъде?
— Заради мен ти дойде във Фантазия — рече Атрею, — мисля, че трябва да ти помогна да намериш и пътя назад. Ти сигурно все някой ден ще поискаш да се върнеш в твоя свят, нали?
— О — отвърна Бастиан, — за това изобщо не съм мислил досега. Но ти си прав, Атрею. Да, естествено, ти си напълно прав.
— Ти спаси Фантазия — продължи Атрею, — струва ми се, получи и доста в замяна. Сигурно сега ти се ще да се върнеш, за да излекуваш твоя свят, или има нещо, което те възпира?
И Бастиан, който бе забравил, че невсякога е бил силен, красив, смел и всемогъщ, отговори:
— Не, не зная какво може да е то.
Атрею отново погледна приятеля си замислено и добави:
— А може би пътят е дълъг и труден, кой знае?
— Да, кой знае? — съгласи се Бастиан. — Ако искаш, нека тръгнем веднага.
После тримата рицари се поспречкаха за малко кой да предостави на Бастиан коня си. Но Бастиан сложи край на спора, като ги помоли да му подарят мулето Иха. Те бяха на мнение, че е под достойнството на благородник като Бастиан да язди такова животно, но тъй като той настояваше, накрая отстъпиха.
Докато рицарите приготвиха всичко за тръгването, Бастиан и Атрею се върнаха в двореца на Кверквобад, за да благодарят на Сребърния старец за гостоприемството му и да се сбогуват. Драконът на щастието Фухур чакаше Атрею пред двореца. Той беше много доволен, като чу, че ще потеглят. Градовете хич не му допадаха, дори когато бяха толкова красиви като Амаргант.
Сребърният старец четеше една книга, която бе взел от Библиотеката на Бастиан Балтазар Букс.
— Щях да се радвам, ако ми бяхте гостували по-дълго — каза той малко разсеяно, — такъв разказвач не идва всеки ден в града ни. Но сега поне имаме за утеха произведенията му.
Те се сбогуваха и излязоха навън.
Когато възседна Фухур, Атрею попита Бастиан:
— Не искаш ли да яздиш Фухур?
— Друг път — отвърна Бастиан. — Сега ме чака Иха, обещал съм й.
— Тогава ще ви чакаме на брега — извика Атрею.
Драконът на щастието се вдигна във въздуха и в следващия момент се загуби от погледите.
Когато Бастиан се върна в гостилницата, тримата рицари бяха готови за път и го чакаха на една лодка с конете и мулето. Бяха свалили от гърба на Иха самара и го бяха заменили с богато украсено седло. Но тя разбра защо е всичко това едва когато Бастиан се приближи до нея и й пошепна на ухото:
— Ти вече си моя, Иха.
И докато лодката отплаваше и се отдалечаваше от Сребърния град, над горчивите води на Езерото на сълзите дълго ехтя радостният рев на старото муле.