Приказка без край

— Господарю — обърна се към Бастиан червенокосият Хисбалд, който явно умееше да си служи най-добре не само с шпагата, а и с езика, — ние чухме какви невероятни способности сте имали, затова искаме да ви помолим да ни вземете на служба при вас и да ни позволите да ви придружаваме при бъдещите ви пътешествия. Всеки от нас мечтае да си има своя приказка. И макар вие съвсем определено да не се нуждаете от нашата закрила, може би ще ви е от полза да имате на разположение трима надеждни и способни рицари.

— С удоволствие — отвърна Бастиан. — Ще съм горд да имам такива спътници.

И ето че тримата пожелаха на всяка цена да се закълнат във вярност пред меча на Бастиан, но той ги възпря и им обясни:

— Сиканда е вълшебен меч. Никой, който не е ял, пил и не се е къпал в огъня на Пъстрата смърт, не може да го докосне без опасност за живота.

Така те трябваше да се задоволят с едно приятелско ръкостискане.

— А какво става с юнака Хинрек? — осведоми се Бастиан.

— Той е напълно съкрушен — каза Хикрион.

— Това е заради дамата му — добави Хидорн.

— Да бяхте го видели само! — завърши Хисбалд.

И така, вече петима, те се отправиха към гостилницата, където първоначално бе отседнала компанията и Бастиан бе оставил старата Иха в обора.

Когато влязоха в салона, завариха там само един мъж. Той бе опрял глава на масата и бе заровил ръце в русите си коси. Това беше юнакът Хинрек.

Явно, че в багажа му е имало резервни доспехи, защото беше с малко по-просто снаряжение от онова, което предния ден бе станало на парчета по време на двубоя с Бастиан.

Когато Бастиан му каза „Добър ден“, той скочи и загледа двете момчета втренчено. Очите му бяха зачервени.

Бастиан попита дали могат да седнат при него, той вдигна рамена и отново се свлече на мястото си. На масата пред него имаше лист хартия, явно многократно смачкван на топка и после оглаждан отново.

— Исках да се осведомя как се чувствате — започна Бастиан, — съжалявам много, ако съм ви засегнал.

Юнакът Хинрек поклати глава.

— С мен е свършено — промълви той с прегракнал глас. — Ето на, прочетете сам!

Той бутна бележката пред Бастиан. На нея пишеше:

„Мой избраник може да бъде само най-големият юнак, но вие не сте такъв, затова сбогом.“

— От принцеса Огламар ли е? — попита Бастиан.

Юнакът Хинрек кимна.

— Веднага щом свърши двубоят ни, тя поискала да я откарат на другия бряг заедно с коня й. Кой знае къде е сега? Не ще я видя никога вече. Защо ли съм още на този свят!

— Не можете ли да я догоните?

— За какво?

— За да я убедите да се върне.

Юнакът Хинрек се изсмя горчиво.

— Вие не познавате принцеса Огламар. Тренирах повече от десет години, за да постигна онова, което мога. Простих се с всичко, което вреди на тялото ми. С желязна дисциплина учих фехтовка при най-големите майстори на фехтовката, борба при най-силните борци, докато победих всички. Сега мога да тичам по-бързо от кон, да скачам по-високо от елен, във всяко отношение съм най-добрият, или по-точно бях до вчера. Преди това тя дори не благоволяваше да ме погледне, после обаче интересът й към мен започна да расте заедно със способностите ми. Можех вече да се надявам, че ще стана неин избраник… но ето че всичко е било напразно. Как да живея без надежда?