Алексис Зорбас
- Автор: Казандзакис Никос
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Куфов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Алексис Зорбас». Краткое содержание книги:
— Да си вървим! — казах пак аз. — А пък ти бъди така добър да не никнеш там, дето не те сеят.
— Ами че тъкмо там искам да никна, началство!
Помисли малко, усмихна се хитро.
— Струва ми се, че дяволът — рече той, — велика е милостта му! — добре нарежда работите. Знаеш ли, началство, колко може да струва този изстрел на манастира? Седем хилядарки!
Слязохме на двора. Ухание на цъфнали дървета, сладост, блаженство велико; Захариас ни дебнеше, изтича, сграбчи Зорбас за ръката.
— Брате Канаваро — прошепна той треперещ, — ела да бягаме оттук!
— Какъв беше онзи изстрел? Убиха ли някого? Говори, бре калугере, че ще те удуша!
Долната челюст на калугера се тресеше. Той се огледа — дворът беше пуст, килиите затворени, от отворената църква се носеше на вълни, на вълни псалмопението.
— Вървете след мен и двамата… прошепна той. — Содом и Гомор!
Плъзнахме се покрай стените, преминахме двора, излязохме от градината.
На един хвърлей от манастира се намираха гробищата, влязохме в тях.
Запрекрачвахме гробовете; Захариас блъсна вратичката на един малък параклис, влезе; влязохме и ние. В средата, върху една рогозка, беше проснато някакво тяло, обвито в расо.
До главата му гореше свещ, при краката му — друга.
Надвесих се над мъртвеца, разкрих лицето му.
— Калугерчето! — прошепнах аз настръхнал. — Русото калугерче на Дометиос!
Върху вратата на олтара блестеше, с разтворени криле, с гол меч, с червени сандали, архангел Михаил.
— Архангеле Михаиле! — извика калугерът. — Хвърли огън, изгори ни! Архангеле Михаиле! Тури един ритник, скочи от олтара. Не чу ли изстрела?
— Кой го уби? Кой? Дометиос ли? Говори бре, козя брада!
Калугерът се изтръгна от ръцете на Зорбас, просна се по очи пред нозете на архангела; остана доста време неподвижен, с повдигната глава, с отворена уста, сякаш се ослушваше.
Изведнъж скочи прав радостен.
— Ще ги изгоря! — каза той решително. — Помръдна се архангелът, знак ми стори!
Прекръсти се.
— Слава на господа! — рече той. — Олекна ми!
Зорбас отново сграбчи калугера под мишницата.
— Ела тук, Йосифе, да вървим, и ще сториш каквото ти кажа!
Обърна се към мен:
— Дай ми парите на мен, началство; аз ще подпиша документите. Тия тук са вълци, а твоя милост си агънце, ще те изядат; остави на мен. Бъди спокоен, държа ги аз тия дебелаци в ръцете си; на обяд ще си тръгнем с гората в джоба. Да вървим бре, Захариас!
Двамата се промъкнаха крадешком към манастира, а аз се отправих нататък, към боровете.
Слънцето се беше изкачило, небето и земята сияеха, росата трептеше върху листата. Един кос подхвръкна пред мен, кацна на клона на една дива круша, потрепна с дългата си опашка, разтвори човка, погледна ме и свирна два-три пъти подигравателно.
През боровете виждах как калугерите излизат на двора в редици, със сведени глави, с черни була върху раменете. Утринната литургия беше свършила, те вървяха сега към трапезарията.
„Колко жалко — помислих си аз, — че една такава строгост и благородство са лишени вече от душа!“
Бях уморен, почти не бях спал, изтегнах се върху тревата; щирът, жълтугата, розмаринът, градинският чай ухаеха; жужаха изгладнелите насекоми, завираха се в дивите цветя и сбираха мед. В далечината планините блестяха, прозрачни, ведри, прилични на кълба дим сред слънчевия пек…
Затворих очи успокоен. Някаква чиста, безплътна радост ме завладя — сякаш цялата тази зеленина около мен беше раят, сякаш беше бог цялата тази свежест, тази лекота, това трезво опиянение. Сменя образите си бог и блазе на този, който може да ги открие под всяка маска. Той е кога чаша студена вода, кога син, който подскача на коленете ни, кога някоя кокетлива жена и кога една малка утринна разходка.
Постепенно всичко около мен се пречистваше, олекваше, олекваше, превръщаше се, без да се променя, в съновидение; сън и действителност приемаха същия образ: спях и сънувах действителността, изпълнен с щастие. Земя и Рай се бяха слели в едно. Като някакво диво цвете с голяма капка мед в сърцето ми се стори животът, а душата ми беше дива пчела и събираше меда.
Изведнаж бях изтръгнат рязко от блаженството си, чух зад себе си стъпки и тих разговор, и един глас извика радостно:
— Началство, хайде да си ходим!
Зорбас стоеше пред мен и очите му светеха сатанински.
— Да си ходим ли? — казах аз с облекчение. — Всичко ли свърши?
— Всичко! — отвърна Зорбас, като потупа горния джоб на сакото си. — Тук вътре е гората. Да ни е честита! Заповядай и седемте хилядарки, които ни изяде Лола!
Измъкна от пазвата си пачка банкноти.
— Вземи ги — рече той, — издължих се, не ме е срам от теб вече. Тук са и чорапите, и чантичките, и одеколоните, и чадърчето на кира Бубулина. И фъстъците на папагала; и дори халвата, която ти донесох армаган.