Романът на Лизи
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #50
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Романът на Лизи». Краткое содержание книги:
„Не“ — би отговорила Лизи Ландън. Съпругът й — прочут писател, винаги е бил център на вниманието, а тя вечно се е стремяла да остане в сянката му. След двайсет и пет години щастлив брак — години, през които тя неизменно е до Скот по време на безбройните литературни четения и лекции — внезапно красивата приказка свършва. Скот е мъртъв. „Бум. Край!“, както гласи второто и последното изречение от ръкописа, който Лизи открива, когато се залавя с нелеката и изпълнена с носталгия задача да разчисти работните помещения на съпруга си. БУМ? Думата е необикновена, Скот я е уловил в своето бездънно езеро на вдъхновението; в речника от детството му тя означава „ключ към загадката“. Каква мистерия й предстои да разгадае? Кой е онзи, който звъни по телефона и настоява вдовицата Ландън да му предаде непубликуваните творби на прочутия автор, защото иначе?…
Възможно ли е световете, в които се пренася въображението, да са реални за някои хора?
Онова, което Лизи започва като преглеждане на ръкописите на съпруга си, ще се превърне за нея в почти фатално пътуване в тъмата, съпътствала Скот през целия му живот.
Изпод перото на невероятния майстор на трилъра историята за дългогодишния брак на прочутия писател Скот и „обикновената“ Лизи, се превръща във фантастичен свят със свои език и география, населен с герои и чудовища, изпълнен със скърби и победи — накратко, чиста проба СТИВЪН КИНГ.
(стига Лизи стига)
Казано с две думи, ще си лежи, без да може да заспи.
Един час търсене бе достатъчен да я убеди, че кедровата кутийка все пак не е на тавана. По това време вече бе достигнала до извода, че сандъчето най-вероятно събира прах в спалнята за гости. Предположението беше съвсем логично…, ала четирийсет минути по-късно (през които изследва най-горната полица на дрешника, стъпила на паянтова стълба, която всеки момент щеше да се разпадне) Лизи разбра, че спалнята за гости се е оказала поредната задънена улица. Следователно кутийката беше в мазето. Трябваше да е там. Най-вероятно бе намерила покой под стълбището, където стояха кашоните с вехти пердета, одеяла, части от повредени стереоуредби и различни спортни принадлежности: зимни кънки, комплекти за крикет и една мрежа за бадминтон с огромна дупка по средата. Докато се спускаше забързано по стълбите (напълно забравила за мъртвата котка, лежаща във фризера в съседство с еленските бифтеци), Лизи си въобрази, че дори е виждала сандъчето в избата. Вече бе доста изморена, ала не обръщаше особено внимание на този факт.
Отне й двайсет минути, за да извади всички кашони от дългогодишното им убежище. Някои бяха поизгнили и зееха отворени. Когато привърши с претърсването, ръцете и краката й трепереха от умора, дрехите бяха залепнали за тялото й, а тилът й пулсираше от болка. Върна здравите кашони на мястото им, оставяйки другите по средата на помещението. Май сандъчето на Доброто мамче в крайна, сметка се намираше на тавана, където бе стояло през цялото време. И докато си беше губила времето, ровичкайки сред зимните кънки и забравените пъзели, кедровата кутийка търпеливо я бе чакала горе. Сега й хрумваха поне десетина места, където бе пропуснала да надзърне, като например тясното пространство между пода и най-долните полици. Точно така — като нищо е пъхнала сандъчето там и после го е забравила…
Сепна се — някой стоеше зад нея. Виждаше го с периферното си зрение. Назови го както искаш — Джим Дули или Зак Маккул — но в следващия миг той щеше сложи ръка на изпотеното й рамо и да я нарече „госпожа“. Тогава вече наистина щеше да има повод за тревога. Усещането бе толкова истинско, че тя дори чу шумоленето от стъпките на Дули. Завъртя се рязко, вдигайки ръце към лицето си, за да се предпази, и в същия миг зърна допотопната прахосмукачка, която сама бе извадила изпод стълбището, след което се подхлъзна върху прогнилия кашон със скъсаната мрежа бадминтон. Размаха ръце, опитвайки се да запази равновесие, и почти успя, ала в крайна сметка се строполи на пода и грозно изруга. Темето й се размина на милиметри с най-долното стъпало, и това бе добре, обаче главата й щеше да се увенчае с цицина, а и не бе изключено да изгуби съзнание. Тогава ударът в твърдия циментов под можеше да се окаже смъртоносен, но за щастие тя с длани успя да смекчи падането. Едното й коляно се приземи успешно — върху кашона със съдраната дреха, — ала другото не извади този късмет и изкънтя в пода. Добре, че дънките й омекотиха удара.
„Извадих късмет, че паднах“ — помисли си петнайсет минути по-късно, когато беше в леглото си — все още беше облечена, но поне риданията й стихваха. Сега само изхлипваше от време на време и шумно, с огромни усилия си поемаше въздух. Падането (и страхът, който предхождаше) бяха прочистили съзнанието й. Иначе като нищо щеше да търси кутийката още два часа… или повече, ако имаше сили, разбира се.
Назад към тавана, назад към спалнята за гости, назад мазето… „Назад към бъдещето“, навярно би добавил Скот, който имаше навика да пуска шегите си в най-неподходящия момент. Или, както се оказа впоследствие, най-подходящия.
Така или иначе, можеше да търси кутийката чак до зори и пак да удари на камък. Вече нямаше никакви съмнения — сандъчето или се намираше на някое толкова очебийно място, че е минала поне десет пъти покрай него, или просто го нямаше в къщата. Ами да — нищо чудно да бе задигнато от чистачките, работили за семейство Ландън през годините, или някой строителен работник да бе сметнал, че съпругата му направо ще се влюби в кутийката, а гус’ожата (как й влезе в главата тази дума) хич няма и да забележи.
„Джизи-бизи, малка Лизи — обади се Скот от неизменното си място в главата й. — Помисли за това утре. Нов ден — нов късмет.“
— Добре — изрече тя и се надигна в леглото. Изведнъж осъзна, че е потна и мръсна, а дрехите са залепнали за кожата й. Бързо ги съблече, захвърли ги до леглото и отиде в банята, за да си вземе душ. При падането бе одраскала дланите си и сега шампоанът я щипеше, ала стисна зъби и насапуниса два пъти косата си, оставяйки пяната да се стича по лицето й. Сетне, след като постоя под горещата струя в продължение на пет минути, решително завъртя крана до самия край на синия сектор, издържа няколко секунди под ледената вода и задъхана се отдръпна от струята. Подсуши се с една от големите хавлиени кърпи, а когато я хвърли в коша за пране, осъзна, че отново е станала предишната Лизи — здравомислеща и готова да сложи точка на този ден.