Небесният огън
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Небесният огън». Краткое содержание книги:
Елайда, наскоро провъзгласена за Амирлин на Айез Седай, също мисли единствено за пленяването на Преродения Дракон. Тя знае, че Тъмния се измъква на свобода, че предстои Последната битка и че Преродения Дракон трябва да се изправи срещу него, иначе светът е обреченна огън и опостушение. Тя трябва да се погрижи героят да срещне предречената си смърт.
В древния Руйдийн, Преродения дракон чака бойните кланове на Айил да се стекат под неговото знаме.
Първото изпитание, или първото отсяване, преди дори да започне каквато и да била подготовка, беше да се премине през един от тези три пръстена. Кой точно нямаше значение, а може би самият избор беше въпрос на съдба. Тази стъпка привидно превеждаше жената през собствения й живот отново и отново, бъдещето й се оказваше проснато пред нея, всичките възможни варианти на бъдеще, в зависимост от всяко конкретно решение, което можеше да вземе в живота си. Между тях смъртта също беше възможност: някои жени не бяха в състояние да понесат бъдещето повече, отколкото други можеха да се изправят пред миналото си. Всички възможни бъдещи съдби умът не можеше да побере, разбира се. Омесваха се една в друга и заглъхваха в по-голямата си част, но жената получаваше усет за нещата, които биха могли да се случат в живота й, за онова, което трябва да се случи и което може да се случи. Обикновено дори онова, което оставаше непредвидимо до последния миг на случването му. Не винаги обаче. Моарейн беше минала през това изпитание.
„Лъжичка надежда и чаша отчаяние“ — помисли си тя.
— Не ми харесва да те гледам така — каза Лан. От високия гръб на Мандарб и заради собствения си ръст, той я гледаше отгоре и в ъглите на очите му прозираше безпокойство. Моарейн се сепна и едва сега забеляза, че дори водните фургони на Кадийр вече ги бяха подминали. Не бе осъзнала, че се взира към площада толкова дълго.
— Как? — попита тя и извърна кобилата, за да се присъедини към множеството. Ранд и ескортът му вече бяха излезли от града.
— Угрижена — отвърна той. — Изплашена. Никога не съм те виждал изплашена, дори когато орди от тролоци и мърдраали са ни връхлитали, нито дори когато разбра, че Отстъпниците са на свобода и че Самаил едва ли не е седнал на главите ни. Да не би да идва краят?
Тя отново се сепна и съжали, че не можа да го прикрие. Лан гледаше право напред, между ушите на жребеца, но той нищо не изпускаше. Понякога й се струваше, че може да види падащ лист зад гърба си.
— Тармон Гай-дон ли имаш предвид? Една червеноперка в Селейсин знае точно толкова, колкото и аз. Светлината дано да не го позволи, докато всички печати стоят непокътнати. — Чифтът, който тя държеше, също така се намираше в един от фургоните на Кадийр, всеки опакован отделно в сандък, натъпкан с вълна. Различен фургон от този, на който бе натоварена вратата от червен мрамор. За това се беше погрижила.
— Какво друго да имам предвид? — отвърна той замислено, без да я поглежда. — Станала си една… нетърпелива. Спомням си времена, когато можеше да чакаш със седмици за най-дребното късче информация, за една дума, без един пръст да ти трепне, а сега… — Този път я погледна със синеокия си взор, който можеше да накара повечето жени да потръпнат боязливо. Както и повечето мъже. — Клетвата, която даде на момчето, Моарейн. Какво, в името на Светлината, те е обладало?
— Той се дърпа все по-надалече и надалече от мен, Лан, а аз съм длъжна да бъда край него. Той се нуждае от всяко напътствие, което съм в състояние да му дам, и съм готова да направя всичко, освен да се напъхам в леглото му, за да го получи. — Пръстените й бяха показали, че последното би било гибелно. Не че изобщо го беше допускала — самото хрумване продължаваше да я шокира! — но в пръстените то се бе оказало нещо, което тя би могла да стори или да намисли да го стори в бъдещето. Несъмнено беше плод на нарастващото й отчаяние и в пръстените тя бе видяла, че то би причинило разрушаването на всичко. Съжаляваше, че не можеше да си спомни как точно — във всичко, което можеше да научи за него, се съдържаха ключове към Ранд ал-Тор — но в ума й се беше съхранил единствено неоспоримият факт на пълен погром.
— Навярно ще ти помогне да се унизиш още повече, ако те накара да му донесеш чехлите и да му запалиш лулата.
Тя го изгледа. Това шега ли беше? Ако беше шега, никак не беше смешна. Тя никога не беше стигала до извода, че унижението помага в каквато и да е ситуация. Сюан твърдеше, че отрасването й в Слънчевия дворец в Кайриен било просмукало арогантност дълбоко в костите й, макар самата тя да не можела дори да го усети — нещо, което Моарейн решително отричаше — но въпреки че самата Сюан бе щерка на прост рибар, тя не отстъпваше на която и да е кралица и за нея думата арогантност означаваше противопоставяне на собствените й планове.
Щом Лан се опитваше да пуска шеги, колкото и хилави и неуместни да бяха, значи и той се променяше. Близо двадесет години я беше следвал неотлъчно и тя отдавна бе изгубила броя на случаите, в които беше спасявал живота й, при това често с огромен риск за собствения си живот. Той винаги беше смятал живота си за нещо незначително, ценен само дотолкова, доколкото тя има нужда от него. Някои казваха за него, че се домогва до смъртта така, както един младоженец се домогва до невестата си. Тя никога не беше владяла сърцето му и никога не бе изпитвала ревност към жените, готови да се проснат в краката му. Той дълго бе твърдял, че няма сърце. Но миналата година такова се беше намерило, когато една жена му го върза на конец и го увеси на шията си.