Небесният огън
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Небесният огън». Краткое содержание книги:
Елайда, наскоро провъзгласена за Амирлин на Айез Седай, също мисли единствено за пленяването на Преродения Дракон. Тя знае, че Тъмния се измъква на свобода, че предстои Последната битка и че Преродения Дракон трябва да се изправи срещу него, иначе светът е обреченна огън и опостушение. Тя трябва да се погрижи героят да срещне предречената си смърт.
В древния Руйдийн, Преродения дракон чака бойните кланове на Айил да се стекат под неговото знаме.
Той, естествено, отричаше. Не любовта си към Нинив ал-Мийра, бивша Премъдра в Две реки и сега една от Посветените на Бялата кула, но това, че някога ще може да я има. Две неща имал, твърдеше той — меч, който няма да се скърши, и война, която не може да се свърши. И не би ги заменил с невеста. Виж, за това поне Моарейн се беше погрижила, макар че той нямаше да разбере, докато не стане. Ако разбереше, сигурно щеше да се опита да промени нещата, какъвто си беше упорит и глупав мъж.
— Тази обжарена земя, изглежда, е изсушила собственото ти унижение, ал-Лан Мандрагоран. Ще трябва да намеря малко вода, за да порасне отново.
— Моето унижение е наточено като острие на бръснач — отвърна й той сухо. — Ти никога не му позволяваш да затъпее. — Той навлажни бяла кърпа с вода от кожения си мях, подаде й я мълчаливо и тя я овърза около слепоочията си. Слънцето започваше да се надига над върховете зад тях, като нажежена топка разтопено злато.
Колоната се проточи като змия по изпепеления склон на Чайендейр — опашката й все още бе в Руйдийн, а главата й вече бе прехвърлила склона и се спускаше надолу към хълмистите низини, осеяни със скални стълбове с плоски шапки и канари, прошарени с червено или охра между сивото и кафявото. Въздухът беше така чист, че Моарейн можеше да вижда на мили напред дори след като слязоха от Чайендейр. Наоколо се възправяха огромни естествени арки, във всички посоки към небето се извисяваха скалисти върхове. Сухи дерета и ями цепеха земята, рядко осеяна с трънливи храсти и странни бодливи растения. Редките дървета, криви и чворести, обикновено също бяха с тръни и остри шипове. А слънцето превръщаше всичко това в пещ. Корава земя, изваяла корав народ. Но Лан не бе единственият, който се променяше, или когото променяха. Искаше й се да може да провиди в какво ще превърне Ранд айилците най-накрая. Дълъг път предстоеше на всички.
Глава 8
Отвъд границата
Стиснала задния капак на подскачащия фургон с едната си ръка, Нинив гледаше свирепата прашна буря, заглъхваща в далечината, и крепеше сламената си шапка с другата. Пътят се точеше през тревиста степ, осеяна тук-там с малки горички. Тънките стръкове на тревата бяха повехнали от жегата на късното лято. Прахът, вдиган от колелетата на фургона, донякъде скриваше гледката и освен това я караше да кашля. Белите облаци по небето мамеха. Дъжд не беше валял, откакто напуснаха Танчико, още преди няколко седмици.
Гневът й към разбойниците, опитали се да ги спрат малко преди да успеят да се измъкнат от лудостта на Тарабон, беше преминал, а когато не изпитваше гняв, тя не можеше да усети Верния извор, камо ли да прелее. Макар и разгневена, тя се бе изненадала, че успя да вдигне такава буря; изплющяла веднъж, изпълнена с нейната ярост, стихията бе заживяла свой собствен живот. Елейн също се беше стреснала от величината й, макар и с благодарност, че не се наложи да оставят спасението си в ръцете на Том или Джюйлин. Но макар силата й да нарастваше — учителките й в Кулата твърдяха, че ще става така, а определено никоя от тях не беше толкова силна, че да надвие една от Отстъпниците, както бе направила тя — та дори така, тя все още си имаше това ограничение. Ако разбойниците се появяха отново, на Елейн щеше да й се наложи да се справя сама, а тя не искаше това. И след като старият й гняв бе отшумял, сега тя полагаше усилия да си отгледа нов.
Тя се покатери тромаво по чула, заметнат върху сандъците със стока, и се пресегна към едно от буретата с вода, завързани по стените на фургона заедно с денковете с техните вещи и провизии. Шапката й веднага се озова на тила й, придържана само от забрадката. Пръстите й обаче не можеха да издърпат чепа, а ако опиташе с две ръце, сто на сто щеше да падне.
Джюйлин Сандар, който яздеше отзад на крантавия кафяв кон, — беше нарекъл бедното животно с невероятното име Кръшкач — се приближи до фургона, пресегна се и й подаде един от кожените мехове, които беше вързал на седлото си. Тя отпи с благодарност, макар и не много изящно — изля по предницата на хубавата си сива рокля почти толкова вода, колкото в гърлото си.