Академия за вампири
- Автор: Мийд Ришел
- Серия: Vampire Academy #1
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Ибис»
- ISBN: 978-954-9321-22-7
- Переводчик: Диана Кутева
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Академия за вампири». Краткое содержание книги:
Две раси вампири населяват нашия свят. Едните, мороите, са смъртни и владеят магиите със земни елементи. Другите, стригоите, са неживи и зли — хранещи се с невинни жертви.
Дампирите — полувампири, полухора, са посветили живота си на мороите като техни пазители.
Лиса Драгомир е моройска принцеса. Тя е смъртен вампир с рядка дарба и неразрушима връзка със земните магии. Лиса трябва да бъде защитавана на всяка цена от стригоите: най-опасните и всяващи страх вампири — тези, които никога не умират.
Роуз Хатауей е дампир и най-добра приятелка на Лиса, обучаваща се да бъде неин персонален пазител.
Страхът е принудил двете най-добри приятелки да избягат от «Св. Владимир». И сега, след две години на свобода, те са заловени и върнати обратно в академията. Роуз трябва да продължи своето обучение за пазител, а Лиса да се завърне към социалния живот на кралските фамилии на мороите. Но зад тежките железни врати на академията техният живот е дори в по-голяма опасност, отколкото навън, защото стригоите са винаги наблизо…
— Какво не е наред? — попитах я аз. Бяхме се усамотили в един от ъглите в коридора точно пред столовата.
Очите й си оставаха безизразни. Усетих колко я измъчваше главоболието; нейната болка автоматично се предаде и на мен.
— Аз… не зная какво ми става. Просто се чувствам странно. Сякаш някой непрекъснато ме преследва и трябва много да внимавам, разбираш ли?
Не знаех какво да й кажа. Не мислех, че някой я преследваше, но госпожа Карп имаше навика да повтаря абсолютно същите думи. Винаги се държеше като болна от параноя.
— Вероятно няма нищо тревожно — подхвърлих безгрижно.
— Вероятно — съгласи се тя. Внезапно присви очи. — Но се притеснявам заради Уейд. Той няма да престане да дрънка за това, което се случи. Не можеш да си представиш какви ги разправя за теб.
Всъщност можех, но не ми пукаше.
— Забрави го. Той е безобиден.
— Мразя го — отсече тя. Гласът й стана непривично рязък. — Аз съм заедно с него в комитета за набиране на средства. Мразя го, като виждам как тлъстата му уста по цял ден не спира да мели. И като го гледам как флиртува с всички момичета, които срещне. Не биваше да наказват теб заради стореното от него. Той трябва да си плати.
Устата ми пресъхна.
— Всичко е наред… Няма значение. Хайде, успокой се. Лис.
— А пък за мен има значение — озъби се тя, с което прехвърли гнева си върху мен. — Искам да му го върна тъпкано. Да го нараня така, както той нарани теб. — Тя сключи ръце на гърба си и закрачи като побесняла напред-назад с твърди и решителни стъпки.
Омразата и гневът, кипящи в нея, се предаваха съвсем ясно през нашата връзка. Беше като буря и това дяволски ме изплаши. Почувствах се като обгърната с пелена от несигурност, нестабилност. Това показваше, че Лиса не знае какво да прави, но отчаяно копнее да стори нещо. Каквото и да е то. В спомените ми изплува нощта с бейзболната бухалка. И тогава се замислих за госпожа Карп. Тя се е превърнала в стригой, Роуз.
Това бе най-плашещият момент в живота ми. Изплаших се много повече, отколкото като я гледах тогава в стаята на Уейд. Повече, отколкото когато я видях да излекува гарвана. Беше страшно дори от това да ме заловят пазителите. Защото в онзи миг не можех да позная най-добрата си приятелка. Не знаех на какво е способна. Преди една година бих се изсмяла на всекиго, който ми кажеше, че Лиса иска да стане стригой. Но преди една година бих се присмяла на всекиго, който ми съобщи, че тя ще иска да си пререже вените или да накара някого «да си плати».
В този момент внезапно повярвах, че за нея няма нищо невъзможно. И заради това трябваше да съм сигурна, че няма да го направи. Спаси я. Спаси я от самата нея.
— Ще се махнем оттук — каза й аз, хванах я под ръка и я задърпах нататък по коридора. — Още сега.
Гневът й моментално бе заменен от объркване.
— Какво си намислила? Искаш да отидем в гората или какво?
Не й отговорих. Но нещо в поведението ми или в изречените от мен думи навярно я бе сепнало, защото тя повече не посмя да ми задава въпроси, докато я извеждах навън от столовата, докато прекосявахме кампуса в посока към паркинга. Сега там бе пълно с колите на гостите за тази вечер. Една от тях беше луксозна лимузина Линкълн Таун Кар. Видях как шофьорът завъртя ключа на стартера.
— Някой си тръгва по-рано — промърморих, като се взрях в него през храстите край паркинга. После се огледах назад, но не видях нищо подозрително. — Те вероятно ще бъдат тук в следващите минути.
Лиса разбра какво се опитвах да направя.
— Когато ми каза «ще се махнем», имаше предвид… не, Роуз, не можем да напуснем Академията. Няма да можем да се промъкнем покрай стражите и портите.
— Не е необходимо ние да го направим — твърдо й заявих аз. — Той ще го направи.
— Но как ще ни помогне това?
Поех дълбоко дъх, изпълнена със съжаление, че трябваше да го кажа, но бях принудена да избера по-малката от двете злини.
— Ти знаеш как да го направиш. Как накара Уейд да извърши онова?
Тя потръпна, но после кимна.
— И сега трябва да извършиш същото. Иди при онзи тип там и го накарай да ни скрие в багажника на лимузината.
Страх и ужас пропълзяха в нея. Вече не разбираше нищо и беше много изплашена. Изключително силно изплашена. И без това вече седмици наред беше подплашена заради дарбата си да лекува и способността си да влияе върху настроенията на другите. Беше крехка, особено сега, когато се озова изправена пред нещо, което никоя от нас двете не проумяваше. Но въпреки всичко тя ми вярваше. Вярваше, че аз ще я пазя.