Академия за вампири
- Автор: Мийд Ришел
- Серия: Vampire Academy #1
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Ибис»
- ISBN: 978-954-9321-22-7
- Переводчик: Диана Кутева
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Академия за вампири». Краткое содержание книги:
Две раси вампири населяват нашия свят. Едните, мороите, са смъртни и владеят магиите със земни елементи. Другите, стригоите, са неживи и зли — хранещи се с невинни жертви.
Дампирите — полувампири, полухора, са посветили живота си на мороите като техни пазители.
Лиса Драгомир е моройска принцеса. Тя е смъртен вампир с рядка дарба и неразрушима връзка със земните магии. Лиса трябва да бъде защитавана на всяка цена от стригоите: най-опасните и всяващи страх вампири — тези, които никога не умират.
Роуз Хатауей е дампир и най-добра приятелка на Лиса, обучаваща се да бъде неин персонален пазител.
Страхът е принудил двете най-добри приятелки да избягат от «Св. Владимир». И сега, след две години на свобода, те са заловени и върнати обратно в академията. Роуз трябва да продължи своето обучение за пазител, а Лиса да се завърне към социалния живот на кралските фамилии на мороите. Но зад тежките железни врати на академията техният живот е дори в по-голяма опасност, отколкото навън, защото стригоите са винаги наблизо…
— Без да вземеш новите си дрешки? — Лиса ми подаде чантата. Аз весело я размахах около себе си. — Нямам търпение да я видя на теб.
— Аз също. Ако ми позволят да отида на бала. Кирова още не е решила дали съм била достатъчно прилежна.
— Покажи й скучните ризи, които си накупи. Кирова ще изпадне в несвяст. Аз поне замалко да припадна, като ги видях.
Засмях се, задминах я и рипнах чевръсто, както аз си знам, върху една от дървените пейки, покрай които минавахме. Като стигнах до края на пейката, скочих долу на земята, пак така чевръсто и ловко.
— Не са пък чак толкова скучни.
— Не зная какво да си мисля за тази нова, толкова отговорна Роуз.
Подскочих върху следващата пейка.
— Не съм отговорна.
— Хей — провикна се отзад Спиридон. Той и останалите от групата се влачеха подир нас. — Забрави ли, че още си на смяна? Не са позволени забавления.
— Нищо забавно няма тук — извиках назад, като долових присмеха в интонацията му. — Кълна се че… мамка му!
Вече бях стигнала почти до края на третата пейка. Мускулите ми се стегнаха, готови за скока долу на земята. Но когато се опитах да скоча, кракът ми не тръгна заедно с мен. Дъската, която допреди малко изглеждаше толкова корава и солидна, поддаде под тежестта ми, сякаш беше от картон. И се счупи. Кракът ми хлътна и глезенът ми се заклещи в дупката, докато останалата част от тялото ми политна в другата посока. Бях като прикована към пейката. Тялото ми се огъна към земята, но кракът ми остана заклещен. Глезенът се прегъна съвсем неестествено. Рухнах долу. Чух как нещо изпращя, но не беше дъската. Прониза ме болка, адска, най-страшната болка в живота ми.
После изгубих съзнание.
Глава 18
Събудих се, вперила очи в белия таван на болничната стая в клиниката на Академията. Филтрирана светлина — смекчена заради пациентите морои — се спускаше от високия прозорец върху мен. Чувствах се странно, някак си дезориентирана, но не ме болеше.
— Роуз.
Гласът погали като коприна кожата ми. Нежен. Плътен. Извърнах глава и срещнах тъмнокафявите очи на Дмитрий. Седеше на стола до леглото, в което лежах. Дългата му до раменете коса беше паднала напред и обрамчила лицето му.
— Здравей — поздравих го, но гласът ми прозвуча прегракнало.
— Как се чувстваш?
— Странно. Като при махмурлук.
— Доктор Оленски ти даде нещо против болката… изглеждаше доста зле, когато те доведохме тук.
— Не си спомням да… Колко дълго съм била в безсъзнание?
— Няколко часа.
— Явно припадъкът е бил доста силен. Може би още не съм съвсем на себе си. — Някои от подробностите започнаха да изплуват в спомените ми. Пейката. Заклещеният ми глезен. Но след това нищо не помнех. Само как ме обля гореща вълна, после студена и накрая пак гореща. Опитах се предпазливо да помръдна пръстите на крака си.
— Не ме боли.
Той поклати глава.
— Не. Не беше тежко контузена.
В този миг обаче в спомените ми възкръсна звукът от изхрущяването на глезена ми.
— Сигурен ли си? Помня… как се огъна. Не. Нещо трябва да е счупено. — Внимателно седнах в леглото, за да огледам глезена си. — Или поне да е навехнат.
Той се надигна и пристъпи напред, за да ме спре.
— Внимавай. Глезенът ти може да е добре, но вероятно още не си на себе си.
Наведох се предпазливо напред и погледнах надолу. Джинсите ми бяха нагънати нагоре до коленете. Глезенът ми беше леко зачервен, но нямах охлузвания или някакви други видими белези.
— Господи, какъв късмет извадих. Ако се бях наранила, щях да се лиша за известно време от тренировките.
Усмихнат, той отново се настани на стола си.
— Зная. Непрекъснато ми го повтаряше, докато те носех дотук. Беше много разстроена.
— Ти… ти си ме пренесъл дотук на ръце?
— След като счупихме пейката и освободихме крака ти.
Господи. Как съм могла да проспя това. Единственото по-хубаво на този свят от това Дмитрий да ме носи на ръце бе да си представям как прави същото, ама гол до кръста.
Суровата реалност отново ме блъсна в гърдите.
— Да бъда повалена от една нищо и никаква пейка — простенах аз.
— Какво?
— Оцелях през целия ден, докато охранявах Лиса. Дори и вие, пазителите, признахте, че съм свършила добра работа. А после, като се върнах тук, се провалих, и то от какво? От една пейка. Уф. Знаеш ли каква излагация е за мен? И то пред очите на всички вас, мъжете от охраната.
— Вината не е твоя — рече той. — Никой не подозираше, че пейката е била прогнила. Изглеждаше здрава.