Академия за вампири

— Аз пък мисля.

Усмихнах се и върнах колието в кутийката, след което я оставих на масичката до леглото.

— Не спомена ли преди малко за подаръци? Нима има още?

Връчи ми малка плоска чантичка. Отворих я, озадачена и развълнувана. Вътре имаше гланц за устни, тъкмо от онези, които най харесвах. Толкова пъти му се бях оплаквала, че ми свършват запасите, но никога не бях допускала, че е обръщал внимание на хленченето ми.

— Кога го купи? През цялото време в мола не те изпуснах от поглед.

— Професионални тайни на опитен пазител.

— Ама за какво е това? Пак ли заради първия ми ден в занаята?

— Не — простичко отвърна той. — Защото реших, че ще се зарадваш.

Без да мисля, се наведох напред и го прегърнах.

— Благодаря ти.

Съдейки по скованата му поза, явно го бях сащисала от изненада. И да… всъщност и аз бях изненадана. Но той се окопити бързо, а когато ме обгърна с ръце през кръста, си помислих, че в следващия миг ще умра.

— Радвам се, че си по-добре — рече гой. Устните му почти докосваха косата ми, точно над ухото. — Когато те видях да падаш…

— … си помисли: «Ей, каква е загубенячка».

— Не си помислих точно това.

Отдръпна се леко назад, така че да може да вижда лицето ми, но и двамата нищо не казахме. Очите му бяха толкова тъмни и дълбоки, че ми се прииска да се гмурна в тях. Стигаше ми да се вгледам в тях, за да ме обгърне топлина отвсякъде, сякаш ме изгаряха пламъци. Бавно, внимателно дългите му пръсти се пресегнаха и се плъзнаха по очертанията на скулата ми, сетне се спуснаха отстрани по страната ми. Потръпнах още при първото му докосване до кожата ми. Той уви около пръста си кичур от косата ми, също както бе направил в гимнастическия салон.

Преглътнах мъчително и откъснах очи от устните му. Представях си какво е да те целунат тези устни. Мисълта едновременно ме възбуди и изплаши, което си беше глупаво. Вече се бях целувала с доста момчета и никога не се бях замисляла за това. Нямаше причина целувките на някой мъж — пък бил той и по-възрастен — да са кой знае какво. При все това само от мисълта, че ще приближи устните си до моите, светът започна да се върти около мен.

На вратата се почука леко и аз тутакси се облегнах назад. Доктор Оленски надникна през леко открехната врата.

— Стори ми се, че ви чух да си говорите. Как се чувстваш?

Тя пристъпи напред и ми нареди да легна отново по гръб. Докосна глезена ми, дори леко го огъна, за да провери дали всичко е наред, но накрая поклати глава.

— Имаш късмет. При целия този шум, който вдигна тук с пристигането си, си помислих, че кракът ти ще трябва да се ампутира. Сигурно е било от шока. — Отстъпи назад. — Ще се почувствам по-добре, ако се откажеш от утрешната си тренировка, но иначе вече можеш да си вървиш.

Отроних въздишка на облекчение. Не можех да си спомня да съм изпадала в истерия — и се чувствах засрамена, че съм припаднала — но имах право да се тревожа, ако нещо беше счупено или навехнато. Не можех да си позволя да губя повече време. Трябваше да си взема изпитите и напролет да се дипломирам.