Време на презрение
- Автор: Сапковский Анджей
- Серия: Вещерът #4
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: ИнфоДАР
- ISBN: 978-954-761-429-1
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Време на презрение». Краткое содержание книги:
Пегас наостри уши и тръгна равнодушно към Гората на дриадите, наричана от мнозина Гората на смъртта.
„Пресякох границата — помисли си поетът. — Сега ще се реши всичко. Докато бях в реката, те все още можеха да проявят великодушие. Но сега вече не. Сега съм натрапник. Като онзи там… От мен също може да остане само скелет. Предупреждение за следващите. Ако дриадите са тук… Ако ме наблюдават…“
Спомни си за турнирите по стрелба с лък или площадните състезания, които беше наблюдавал; строшените щитове и манекени, уцелени или разкъсани от накрайниците на стрели. Какво чувства човек, когато го уцели стрела? Удар? Болка? А може би… нищо?
Дриадите или не бяха наблизо, или още не бяха решили как да постъпят със самотния ездач, така че поетът, макар и да беше стигнал гората полумъртъв от страх, все пак беше жив, здрав и цял. Пътят към дърветата беше преграден от обрасъл с храсталак и бодлив от корени и клони ветролом, но Лютичето и без това не бързаше да стига до самия край на гората, още по-малко пък — да влиза в нея. Можеше да се застави да рискува, но изобщо не държеше да се самоубива.
Много бавно слезе от седлото и завърза коня за един стърчащ нагоре корен. Обикновено правеше така — Пегас по принцип не се отделяше от стопанина си. Обаче Лютичето не можеше да каже как ще се държи конят, когато чуе свистенето и фученето на стрелите. Досега както той, така и Пегас не бяха чували често такива шумове.
Той свали лютнята от седлото си — уникален, висококачествен инструмент с тънък гриф. „Подарък от елф — помисли си той, гледайки инкрустираното дърво. — Може да се случи така, че той да се върне при Стария народ… Освен ако друидите не го сложат до трупа ми…“
Наблизо лежеше древно, повалено от вятъра дърво. Поетът седна на дънера му, опря лютнята на коленете си, облиза устни, избърса изпотените си длани в панталоните си.
Слънцето клонеше към заник. Над Лента се вдигаше мъгла, сиво-бяла пелена покриваше ливадата. Захладня. Разнесе се крякане на жерави и отшумя, остана само квакането на жабите.
Лютичето удари струните. Веднъж и още веднъж и после пак. Повъртя ключовете, настрои инструмента и започна да свири. А след това запя:
Слънцето се скри зад гората. В сенките на гигантските дървета на Брокилон веднага стана мрачно.
Не, той не чу нищо. Усети нечие присъствие.
— N’te mirę daetre. Sh’aente vort.
— Не стреляй — прошепна той, без да се оглежда. — N’aen aespar a me… Дойдох с мир…
— N’ess a tecarth. Sh ’aente.
Подчини се, макар и пръстите му да бяха изтръпнали и вдървени върху струните, а песента с усилие да се изтръгваше от гърлото му. Но в гласа на дриадата не се усещаше враждебност, а той, по дяволите, беше професионалист!
Този път си позволи да погледне през рамо. Това, което стоеше до дънера, приличаше на омотан с бръшлян храст. Но не беше храст. Храстите нямат такива огромни блестящи очи.
Пегас тихо изпръхтя и Лютичето разбра, че зад гърба му, в тъмнината, някой гали коня по ноздрите.
— Sh’aente vort — помоли отново намиращата се зад гърба му дриада. Гласът му напомняше за шумолене на листа, удряни от дъждовни капки.
— Аз… — започна той. — Аз съм… Аз съм приятел на вещера Гералт. Знам, че Гералт… Че Gwynbleidd е сред вас в Брокилон. Дойдох…
— N’te dice’en. Sh’aente, va.
— Sh’aent — меко помоли зад гърба му втора дриада, почти едновременно с третата. И май четвъртата. Той не беше сигурен.
— Yea, sh’aente, taedh — повтори със сребрист звучен глас нещото, което преди минута поетът мислеше за брезичка, растяща на няколко крачки от него. — Ess’laine… Taedh… Ти пееш… Още за Етариел… Да?
Той я послуша.
Този път той чу крачки.
— Лютиче!
— Гералт!
— Да, аз съм. Можеш да спреш да вдигаш шум.
— Как ме намери? Как научи, че съм в Брокилон?
— От Трис Мериголд… Проклятие… — Лютичето отново се спъна и щеше да падне, ако вървящата до него дриада не го беше хванала ловко, с изумителна за ниския й ръст сила.
— Gar’ean, taedh — предупреди го тя със сребристия си глас. — Va caelm.