Портата на Птолемей

— Неприятности във вечерната ми работа, сър — рече тя. — Нали знаете, че работя в странноприемница. Преди два дни ни нападна демон. Един от колегите ми беше убит.

— Нападение? — Намръщи се господин Бътън. — Защо?

— Както обикновено, сър, опитваше се да открие разколници, хора готвещи се да действат против лидерите ни. — Тя си взе парче кекс от чинията пред него и отхапа вяло.

— Е, Лизи, трябва да разбереш, че всяко правителство е в правото си да се защитава. Не съм сигурен, че трябва да посещаваш онази странноприемница, ако е такова гнездо на подривна дейност.

— Ами всъщност не е, сър. Точно в това е проблемът. Обикновените хора само говорят — за войната, за полицията, за ограниченията на свободата им. Само говорят. Нямат силата да направят каквото и да било по въпроса, както сигурно знаете.

— Хмм. — Господин Бътън погледна през мръсния прозорец към празното октомврийско небе. — Едва ли мога да виня обикновените за това, че са нещастни. Войната продължи прекалено дълго. Опасявам се, че господин Девъро не действа както би трябвало. Но какво можем да направим ние? Дори аз, който съм магьосник, съм безсилен! Властта е съсредоточена в Съвета, Лизи. Останалите трябва просто да гледаме и да се надяваме на по-добри времена. И така, мога да разбера лошото ти настроение, щом твой приятел е бил убит. Съжалявам за загубата ти. Вземи си още кекс.

— Много мило. Благодаря, сър. — Кити седна на облегалката на канапето и си взе едно парче.

— Може би трябва да си вземеш почивка този следобед, Лизи — каза господин Бътън. — Ще работя върху указателя на демоните и това ще ангажира мисълта ми. Толкова много демони! Човек би си помислил, че Другото място едва ги побира!

Устата на Кити бе пълна с кекс. Тя преглътна.

— Извинете, сър, но какво точно е Другото място? Искам да кажа, какво представлява?

Старият мъж изсумтя.

— Една зона на хаос, водовъртеж от безкрайна гадост. Дюлак, ако помня правилно, го нарича „клоака на лудостта“. Не можем дори бегло да си представим ужаса на това царство. — Той потрепери. — Достатъчен, за да му се прииска на човек трета кифличка със сусам.

— Значи някои магьосници са го посещавали? — попита Кити. — Искам да кажа, би трябвало да са, щом знаят какво е.

— Аха. Ами… — господин Бътън сви рамене. — Не точно. Като цяло властите са използвали доклади от надеждни роби. Да се осмелиш да отидеш там е съвсем друго нещо. Рискуваш и тялото, и душата си.

— Значи не е правено?

— О, правени са опити. Господарят на Дюлак, Фичино, например. Надявал се да се сдобие с демонична сила. Вместо това загубил разсъдъка си. Буквално. А що се отнася до тялото му… Не. Подробностите са прекалено отвратителни.

— О, продължете, сър.

— Определено не мисля да го направя. Имало е и няколко други, но всичките са полудели или нещо по-лошо. Единственият магьосник, който твърди, че е успял в това пътуване, е Птолемей. Описал е подробности в Апокрифите си, но са със съмнителна стойност. В действителност той загатва, че процедурата може да се постигне единствено с помощта на добър демон, чието име се извиква, за да отвори Портата. — Той изпръхтя. — Очевидно идеята е нелепа. Кой на сериозно би доверил живота си на един демон? А явно и самият Птолемей е пострадал в резултат на експеримента си. Според повечето разкази той не е живял дълго след това.