През дебрите на Балкана

— Чие беше?

— На чужденеца. Беше го изгубил и напразно го търсеше. Намерих го в спалнята на господаря и исках да го върна на чужденеца, но господарят ме заключи, докато другият си отиде, а като казах след това, че то не е негово, заповяда да ме набият.

— Значи е крадец. Какво имаше в портмонето?

— Не можах да видя, защото господарят дойде.

— Знаеш ли къде го държи сега?

— Да, видях къде го скри. Даде го на жена си, а тя го пъхна зад дървата до печката. В този момент чух един квичащ глас да пита вън:

— Къде е убиецът?

Излязох навън и видях дребен, сух като чироз човек, с огромен калпак на главата и също толкова огромни цървули. Облечен беше с червени панталони и елек и синьо джубе с къси ръкави. Тази подобна на кафтан дреха беше доста изпокъсана, а панталоните и жилетката вече нямаха копчета, просто бяха вързани с канап. На носа си мъжът имаше огромни рогови очила с едно стъкло и половина, а в ръцете си носеше мастилница, паче перо и покрити с мазни петна листове хартия.

— Ето го — каза гостилничарят, като посочваше към мен. Значи това странно човече беше господарят на селото! Той ми направи същото впечатление, колкото и отличителните знаци на сана му. Още от пръв поглед видях, че гъшето перо беше изхабено, а в мастилницата имаше безвъзвратно изсъхнала черна утайка.

— Значи ти си убиецът? — обърна се той към мен със строго чиновническо достойнство.

— Не.

— Но този човек тук го твърди!

— Ако бях убиец, трябваше да съм убил някого!

— Искал си да убиеш, а това е достатъчно. Всички да влязат в стаята! Ще проведа строг разпит и виновникът да не си въобразява, че ще може да се измъкне от кръстосания огън на въпросите ми. Обкръжете го!

— Не съм съгласен! — казах аз. — Още не знаем кой е виновникът. Ще вървя отпред.

Като влязохме в стаята, седнах до гаванката си с ракия. Това беше най-удобното място.

[#1 Горна дреха от дебел плат, обикновено подплатена с кожа — Бел. пр.]

— Махни се оттам! — каза кехаята. — Това е моето място.

— Не виждаш ли, че е мое? Вече съм седнал на него!

— Тогава стани!

— Не виждам сред вас човек, заради когото да е необходимо да ставам.

— А мен не виждаш ли? Ако не се подчиниш доброволно, ще заповядам насила да ти покажат мястото ти!

— Който се осмели да ме докосне, ще получи тези шест куршу ма!

Насочих револвера си срещу него. Той направи такъв скок назад, който би бил чест за всеки гимнастик. После каза:

— Този човек наистина е опасен. Нека засега го оставим да седи там.

Той си потърси друго място, сложи листовете пред себе си, до тях постави мастилницата, сбърчи важно чело, вдигна перото срещу светлината и провери върха му. Резултатът от този преглед беше заповедта:

— Дай ми нож!

Гостилничарят извади един груб нож, с който би могло да се реже дърво. Кехаята започна да дялка с него перото, а после заповяда:

— Дай ми вода!

Мастилницата бе напълнена догоре, след което той започна да удря и бърка с перото в утайката, която бавно се размекна, така, сякаш щеше да прави тесто.