Черният Олшански замък
- Автор: Короткевич Владимир Семенович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пенка Кънева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Черният Олшански замък». Краткое содержание книги:
Диспутантът: «Може и те да са били братя по идея (почва да се запъва), но по-малко посветени, второ качество спрямо учениците му.»
Адвокатът (триумфално): «А как да разбираме по-нататък текста на Матея (13, 54 — 57), че когато Христос проповядвал в синагогата във Витлеем юдейски, всички се чудели и говорели: „… откъде има тази премъдрост и сила? Не е ли той син на дърводелеца? Не се ли казва майка му Мария и братята му Яков и Йосиф, Симон и Юда? А сестрите му не са ли всичките сред нас? Откъде е това у него? И се изкушили в мислите си за него. Като наказание за тяхното неверие. Той не сътворил различни чудеса там. Няма пророк в своето отечество.“»
Диспутантът (притиснат до стената, но заплашително): «Ти, значи, не вярваш в догмата за непорочността на Мария?»
Адвокатът на дявола (стреснат): «Не, не. Смятам, че си достоен за бакалавър, а този въпрос нека бъде решен по-горе.»
(Одобрителни възгласи.)
Нещо такова ставаше и сред нас, само че без коварство. А когато всички се умориха да си дерат гърлата, внезапно се намеси Шаблика:
— Под никакви кули, в никакви катакомби няма смисъл да търсим. Нали знаете какво се е случило? Държавният казначей не вписал тези съкровища в документите. Значи, шестстотин хиляди жълтици и шест милиона скъпоценни камъни, отнети от Пятро Олшански от заговорниците, от Михаил Слуцки и от другите, а също и от побори от кралските земи — не се върнали в казната нино нотама, вино при Витаут Олшански, който ограбил съзаклятниците на Валюжинич, след като ги издал, а трябвало да предаде още онези, предишните пари на краля. Изглежда, Гримислав Валюжинич и Ганна-Гордислава Олшанска са избягали с парите.
— Настигнали ги — каза ксьондзът.
— Но ги пуснали — възрази Шаблика. — Защото към преследвачите се присъединил съдията Станкевич. Настоял да ги пуснат.
— Възможно е сетне да са ги пресрещнали други хора на княза — обади се Валя Волат.
— Откъде знаете? — подхвърли Шаблика.
— Боже мой — внезапно се намеси Змагител, — защо сте такива сухи хора, такива рационални? Защо не вярвате на хорските приказки, на слуховете, на легендите? Нали и в тях има зрънце истина. А какво ни говори легендата? Казва, че те бягали, като съсипвали конете от препускане. По нашенските непроходими дебри, още по-гъсти от онези край Навагрудка. А там по онова време някакъв княз умрял на десет километра — на наши пари — от града, защото не успели да му закарат доктор. Преследвали ги, настигнали ги някъде край Замшани, а те се насочвали към Тъмни бор, та по Олшанка и по другите реки да стигнат до Неман, а оттам господ знае накъде да поемат. Може би на запад, защото на изток времената били смутни, или някъде към Кладно, където още бродели отделни техни съмишленици. Но ги настигнали и тъкмо се наканили да ги връзват, но Станкевич, който бил изостанал, изскочил на поляната и заповядал да ги пуснат. Заедно с багажа им. Витаут Фьодарович се подчинил на върховния съдия.
— А как така ги е пуснал с откраднатите богатства? — живо запита Таня Салей.
— Какво да стори, как да признае пред съдията, че откарват богатствата, които князът отнел от бунтовниците и не предал в хазната? — строго се намеси Тереза Гайдучик. — Наложило се да премълчи.
Змагител продължаваше:
— Всички се върнали обратно… И ето че хорската мълва твърди — пресрещнали ги за втори път, защото преследвачите се движили по реката и изпреварили бегълците, промъкващи се през дебрите, че засадата била край Бярезина. Там заловили и двамата. И че уж (по-нататък всеки разправя различно) ги пуснали или пък ги убили.
— Но дали е имало втора засада? — запита скептично Таня. — Може онези пари и другото отдавна да са прахосани.
— Не зная — каза Змагител, — но и слуховете трябва да се вземат под внимание. Ако са им отнели парите, защо по-късно, когато дошла кралската ревизия, Станкевич се клел пред евангелието, че заповядал бегълците да бъдат освободени, а Олшански също се заклел пред евангелието, че очевидно Валюжинич и Ганна са откарали парите, без той да знае това и затова ги пуснал, че не бил видял нито грош от тези пари, че не задържал нито един литовски билон.
— Две седмици по-късно — обади се ксьондзът. — Олшански се кле отново пред евангелието, че бегълците са живи. Не можел човек от онова време да лъже пред светото писание. И свидетелите се клели, че онези двамата са живи.
— Та така — продължи Змагител, — минала ревизия, а по време на тази ревизия Олшанският княз Витаут Фьодаравич внезапно и скоропостижно се споминал. Дори и да е било другояче, дори да е знаел нещо…