Хроника на птицата с пружина
- Автор: Мураками Харуки
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Культурология
Электронная книга - «Хроника на птицата с пружина». Краткое содержание книги:
След като затворих, отидох в спалнята и огледах гардероба на жена си. Ако беше избягала, все щеше да вземе и дрехи. Проверих роклите, блузите и полите, окачени вътре. Не знаех, разбира се, всичките й дрехи — не знаех собствените си дрехи, камо ли нейните, — но често носех нейни неща на химическо чистене и после ги прибирах, така че имах представа какво облича най-често и кое й харесва най-много: доколкото можех да видя, тези дрехи си бяха по местата.
Освен това Кумико не бе имала възможност да вземе много дрехи със себе си. Опитах се да си припомня възможно най-точно как излезе предния ден: как беше облечена, каква дамска чанта носеше. Единственото, което бе взела, беше голямата чанта, с която винаги ходеше на работа и в която натъпкваше бележниците, козметиката, портмонето, химикалките, носната кърпа и хартиените салфетки. Вътре нямаше място за дрехи.
Огледах и шкафчетата в гардероба. Аксесоари, чорапи, слънчеви очила, бикини, фланелки — всичко си беше на място, подредено на купчинки. Дори нещо да бе изчезнало, нямаше как да разбера. Кумико е могла, естествено, да пъхне някой чорапогащник и бикини и в дамската чанта, но защо да го прави? Можеше да си купи отвсякъде.
Върнах се в банята, за да огледам още веднъж шкафчетата с козметиката. И там не личеше да са настъпили особени промени: вътре бяха наслагани какви ли не гримове и аксесоари. Отворих флакончето с парфюм „Кристиан Диор“ и пак го помирисах. Миришеше както преди: на бяло цвете, точно като за лятна утрин. Отново се сетих за ушите и белия гръб на Кумико.
Отидох в хола и се изтегнах на канапето. Затворих очи и се заслушах. Единственият звук, който долових, беше часовникът, отмерващ времето. Не се чуваха автомобили и пеещи птици. Нямах представа какво да правя оттук нататък. Реших отново да се обадя в редакцията, дори вдигнах слушалката и набрах първите няколко цифри, но никак не ми се разговаряше с онова момиче и затворих. Не можех да направя нищо. Можех само да чакам. Може би Кумико наистина ме напускаше — нямах представа за причината, ала не беше изключено. Но дори да беше вярно, тя не бе от хората, които ще си тръгнат, без да кажат и дума. Щеше на всяка цена да се опита да обясни точната причина по възможно най-ясния начин. Бях сто процента сигурен в това.
А можеше и да й се е случило нещо. Да я е блъснала кола и да са я откарали в болница. Може би точно сега е в безсъзнание и й преливат кръв. При тази мисъл сърцето ми се разтуптя. Обаче знаех, че жена ми винаги си носи шофьорската книжка, кредитните карти и бележника с адресите. От болницата и полицията щяха да са се свързали досега с мен.
Излязох да поседя на верандата и да погледам градината, но всъщност не гледах нищо. Опитах се да мисля, а не успях да се съсредоточа. Единственото, което отново и отново изникваше в съзнанието ми, беше гърбът на Кумико, докато вдигам ципа на роклята й, гърбът й и миризмата на парфюма зад ушите й.
След един часа телефонът иззвъня. Станах от канапето и вдигнах слушалката.
— Извинете, домът на господин Окада ли е? — попита женски глас.
Беше Малта Кано.
— Да — потвърдих аз.
— Казвам се Малта Кано. Обаждам се за котарака.
— За котарака ли? — повторих донякъде объркан.
Съвсем бях забравил за него. Сега, разбира се, си спомнях, но ми се стори, че е изчезнал преди сто години.
— За котарака, който госпожа Окада търси — обясни Малта Кано.
— Да, да — рекох аз.
Жената в другия край на линията замълча, сякаш обмисляше нещо. Гласът ми очевидно я бе озадачил. Прокашлях се и преместих слушалката в другата ръка.
След кратко мълчание Малта Кано продължи:
— Трябва да ви съобщя, господин Окада, че котаракът почти със сигурност няма да се намери. Неприятно ми е да ви го казвам, но най-доброто, което можете да сторите, е да се примирите. Повече няма да се върне. Няма да си дойде, защото е застанал на пътя на голяма промяна.
— Голяма промяна ли? — попитах аз.
Но жената не ми отговори.
Мълча дълго. Зачаках да каже нещо, но колкото и да напрягах слух, не чух в другия край дори следа от дъх. Тъкмо се усъмних, че телефонният апарат нещо се е повредил, когато Малта Кано се обади.
— Вероятно е много невъзпитано от моя страна, господин Окада, но разрешете да попитам дали не мога да помогна с още нещо освен с котарака.
Не успях да й отговоря веднага. Както държах слушалката, се облегнах на стената. Трябваше да мине известно време, докато си възвърна дар словото.